Честотата на Шуман [bg]

-      Страхотна маневра, а?

-      Не знам - отвърна Уилсън. - Бях стиснал очи през цялото време.

Вече се носеха с повече от 200 км/ч по магистралата и задминаваха останалите коли, сякаш бяха спрели.

-      Имаме два часа път до Стоунхендж - каза Хелена. - С тази кола можем да надминем всеки, ако се налага.

Уилсън се обърна към нея и се загледа в профила ѝ.

-      Изумителна си.

-      Де да беше така.

-      Държа се толкова... уверено.

-      Имаш предвид пълното ми незачитане на човешкия живот ли?

-      Много добре знаеш, че нямам предвид това.

-      Тогава какво? - малко раздразнено попита тя.

-      Просто съм ти благодарен, това е - каза Уилсън малко смутено.

Лицето на Висблат изникна в ума на Хелена и зъбите ѝ изскърцаха като ръждива стомана.

-      Трябваше да застрелям онова копеле, когато имах възможност!

-      Защо продължаваш да повдигаш този въпрос?

-      Защото ме преследват демони! - извика тя. - Затова!

Уилсън беше поразен от избухването ѝ.

-      Това пък какво означава?

-      Попадала съм в същата ситуация и преди - тихо каза тя. - Преди много години... и се заклех никога повече да не се случва.

Уилсън постави ръка на тила ѝ, за да я успокои. Хелена се опита да се освободи, но той не помръдна. Честно казано, тя желаеше допира му - това бе единствената причина да не спре колата и да не излезе навън.

-      Кажи ми какво е станало - помоли той.

Последва дълга пауза.

-      Бях на седемнайсет - най-сетне каза тя.

- И?

-      С майка ми отидохме на постановка в центъра на Хюстън. „Клетниците“. Много уместно. - Хелена караше поршето по магистралата, загледана право напред. - Странно, не си спомням много от представлението.

Уилсън слушаше, без да се обажда.

-      Постъпихме толкова тъпо - рече тя. - Лимузината трябваше да ни вземе малко след единайсет. Тръгнахме към задния изход, за да избегнем тълпата, и се озовахме в една тясна уличка. - Спомените от онази нощ изпълниха съзнанието ѝ. Сякаш отново се беше озовала там. - Приближиха ни някакви мъже. Взех ги просто за пияници. Започнаха да ни тормозят. - Побиха я тръпки и изведнъж ѝ стана трудно да говори. - Не знам как точно се случи, но чантата на майка ми изведнъж се отвори и пистолетът ѝ полетя., във въздуха. Падна в краката ми. Още го виждам върху бетона.

Картината с 9-милиметровия „Рюгер“ я преследваше непрекъснато от дванайсет години.

-      Вдигнах го - заговори тя малко по-бързо. - Можех да я спася... - Вдигна ръка към предното стъкло, все едно държеше оръжието в момента. Поршето бързо започна да намалява скорост. - Опитах да дръпна спусъка...

Превключи скоростта и отново ускори.

-      Изпаднах в паника - гневно рече тя. За момент лицето ѝ бе напълно безизразно. - Майка ми ми изкрещя да бягам. Още чувам гласа ѝ. - Чертите ѝ се изкривиха от мъка. - Опитах се да дръпна спусъка, но пистолетът не стреля. - Очите ѝ се напълниха със сълзи и гласът ѝ премина в шепот. - Такава глупачка бях! Пистолетът не стреля, защото предпазителят бе спуснат.