Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Защо съжалявам за «записките» ли? Не бих могъл да обясня тази работа с думи, това е по—скоро чувство. Просто чувствувам, че Лукан и баща ми играят една игра, в която и аз съм вътре. В тази игра се печели, но и много се губи, а на мене ми е дошло вече до гуша от загуби. Дори сребърният часовник с капаците, който получих от бившата си жена, погледнато строго, и той е една загуба.
Днес е 7 юни, стягам куфарите си за път. Утре, 8 юни, заминавам за Никарагуа с група доктори. Ще лекуваме две години братята никарагуанци, защото братята ни—карагуанци си нямат достатъчно доктори. Аз ще им изку—суря едно отделение по неврохирургия и ще извърша пред техните няколко операции, хем да им взема ума, като въртя «бръснача» около косъмчето на живота, хем да ги уча на майсторство, защото в тази служба няма място за калфи. Ама имало опасност ЦРУ да насъска хондураски и гватемалски главорези срещу братята никарагуанци — е, добре, аз защо да не се бия за праваго бога срещу разните хондурасци и гватемалци! Със скалпел ще ги рязвам под гушката, дявол да ги вземе, в тази благородна дейност няма да посрамя събрата си Лукан.
Сутринта написах писмо до моя колега в Париж д—р Бернар, сина на приятеля на моя баща от Монферие. Писах му, че ще демонстрирам тази операция — вадене на тумор от мозъчната ямка — чак след две години, на връщане от Манагуа. Писах му още, че съм прочел старинния ръкопис и че като ида във Франция, ще го моля да ме заведе на юг, да видя градовете Безие и Каркасон и да се поклоня на планината Монсегюр.
В единайсет часа ние, «никарагуанците», ще имаме среща с министъра на народното здраве. Дано не сапика—сам там заместник—министърката, моята любов от студентските години, дето в края на април ми тегли чертата със зелено мастило. Макар да е лелка, ако не я щипна по бузата, да не ми е името Лука!
А сега ще напиша набързо писмо до Юла. Снощи, като се върнах в къщи, заварих писмо от нея. Постъпила на работа в окръжната болница в Кърджали. Не ми била писала до оня ден, защото нямала установена постоянна квартира. От вчера си имала постоянна квартира и ето, седнала веднага да ми пише. Как съм със здравето, взимам ли редовно лекарствата за възстановяване; да съм оставел лулата и никакво пушене! И да не съм се товарел с много работа, поне още един месец. Природата около Кърджали е чудесна, подходяща за почивка и ако някога намеря свободно време — да съм й отидел на гости, ще си почина хубаво за ден—два. Подпис: «Твоя (болногле—дачка) Юла.»
Защо се беше затирила, глупачката, чак в Кърджали, когато повечето болници и клиники в София търсеха медицински сестри? И защо след «твоя» беше сложила в скоби «болногледачка»? За да ограничи територията на думата «твоя» навярно. Ох, наивничката ми, аз и болиогледачки хрупкам, стига да не са жилави и твърди.
Сядам и пиша:
«Юла, скъпа моя глупачко!
Утре летя за Никарагуа. Когато те видя отново след две години, най—напред ще изтегля ушите ти, после ще те напляскам по момичешкия задник и след това ще изям устните ти като някогашен канибал от стари приключенски романи.
Аз те търся тук цял месец, ата да си заминала тайно за Кърджали, без да ми се обадиш! Чета писмото ти от Кърджали и ругая ли, ругая, и добре е, че не си ми подръка.
Две години, скъпа моя, не са кой знае колко за човек, който умее да чака. Ако си от тая категория хора, то закопчавай блузката си до най—горното копче, а на сестрин —ската манта, понеже няма такова копче, да й зашиеш. И свикни са гледаш в краката си, за да не четеш в очите на разни негодници желания, които могат да те смутят и да поставят на изпитание добрата ти и щедра душица.
Пък аз ще лекувам никарагуанските братя и когато не човъркам в чужди мозъци, ще човъркам в своя, за да ти намеря там постоянно и лично място, достойно за великодушното ти сърце.
Целувам очите, устните, ръцете ти — те ми помогнаха не само да оживея, но и да поскитам в себе си и да открия, представи си — нови и чудни светове! И тъй — копчето! И си имай едно на ум.»
Подписвам: «Твоят Лука»— банално, но хубаво, друго не мога да измисля. Аз съм неврохирург, не съм литератор, за да вадя от шапката си най—подходящи и най—хубави думи.
Натискам бутончето на сребърния часовник с капаците — това техническо чудо. Време е да излизам.
Сбогом, чудни светове! Скитникът отново тръгва на път.
София — Сопот
1980—1981 година