Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Есклармонд — рекох. — Както мислиш ти за спасението на душата си, така мисля и аз за спасението на своята. Освен това как бих живял по—нататък без теб? Нима бих си простил позора да те оставя да влезеш в огъня сама, без мен?
Тя помълча и аз почувствувах, че в тия мигове и тя изпитва същото непреодолимо желание да ме прегърне, каквото бях изпитал и аз. Но се овладя, преглътна сълзите си и поклати глава.
— Ти не си приел кръщението в Духа свети! — рече тя. — Твоето място не е сред нас! — И ми обърна гръб.
На разсъмване вратите на крепостта се разтвориха и през тях излязоха рицарите Раймонд дьо Перей, Пиер Роже от Мирпуа с жена си Филипа. Излязоха и останалите велможи. Останаха 209 души съвършени, между тях Корба и дъщеря й Есклармонд. Останах и аз.
Бертран Мартен излезе начело и ни поведе.
Аз тръгнах до Есклармонд. Тя вече не ме увещаваше да остана, очите й ме гледаха щастливо усмихнати, от лицето й лъчеше блага и кротка светлина.
Докато се спускахме по стръмнините, аз я подкрепях, държах я за ръка. Това не беше прието, но тя не се противеше, облягаше се на ръката ми и когато очите ни се срещаха, нейните очи ми се усмихваха така, както някога много, много отдавна в Пуивер.
Войниците на краля бяха приготвили вече огромната клада. Спокойно, без колебание всички се наредихме върху изравнените клонища и пънове. Двамата с Есклармонд застанахме на първата редица, на левия й край.
Палачите, десетина души, запалиха насмолени факли, приближиха и застанаха до кладата, готови да поднесат огъня до купищата сухи вършини, натрупани околовръст.
В тоя миг от редиците на войската, строена насреща ни, излезе, яхнал бял кон, Юг де з’Арси. Той обиколи кладата отдясно наляво и със смръщено лице гледаше обречените. Когато очите му се спряха на мен, той се сепна и като че ли се дръпна назад на седлото, сякаш някой го беше натиснал по гърдите. Той ме гледа втренчено някое време, а аз повдигнах рамене и се усмихнах.
Юг де з’Арси обърна коня си, пришпори го и препусна към войската. Палачите поднесоха факлите си до вършините. Лумнаха пламъци, а всички, които бяха на кладата, тържествено запяха Veni creator Spiritus!
Пареща топлина и лютив дим облъхна лицата ни. Стиснах ръката на Есклармонд и се наведох над ухото й: «Обичам те, Есклармонд!» — щях да й кажа, но в тоя миг двама от палачите се покачиха върху кладата, сграбчиха ме и ме понесоха нанякъде. Направих опит да се измъкна от ръцете им, но единият от тях ме удари по главата и аз загубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, видях се захвърлен на една поляна. Пазеха ме двама войници. Оттатък гората се издигаха към небето гъсти фъндъци дим.
Единият от войниците се приближи до мен и ми рече: — Сенешалът заповяда да се измитате веднага оттук и до два дни да сте напуснали Окситания!
Тръгнах за Монферие. Преди да вляза в селото, ми прилоша, седнах на пътя да почина. Мина човек с кола, смили се и ме качи на колата си. Това беше Жералд—Бернар.
В Ломбардия престоях четиринайсет години. Беатриче почина, Марио наследи цялото имущество на маркиза. Марио е в душата си заклет богомил. Но той не е богомил, какъвто съм аз, каквито бяхме всички ние от Монсегюр. Той е особен богомил. Той ми казваше често, смеейки се и потупвайки ме гальовно по рамото:
— Вашето богомилство, татко, бере душа, отива си. Кралската армия и църквата не могат да бъдат победени със смирение и със самоотричане от благата на живота. Ние ще победим църквата, като я очовечим, като я направим приятелка ма хората. А когато тя стане приятелка на хората, хората ще намерят начин как да я преобразят!
На тия думи аз не вярвах, и сега не вярвам. Но понеже покълнаха някакви съмнения в душата ми, дигнах се да видя отново Монсегюр.
Свършвам. Ще оставя този ръкопис у Бернарови, за да видят някога хората как сме живели, какви са били мечтите ни и до какви съмнения сме дошли на края. Хората ще търсят истината, но дали ще разберат някога, че в самото свое търсене те общуват с бога?
Вали, вали. Облаци са затулили Монсегюр. Сбогом, Есклармонд!
ВТОРИ ЕПИЛОГ
София, в навечерието на 1961 година. В стария ни дом в Лозенец.
... Същата новогодишна нощ, когато Мари загина, спасявайки ме от гестаповския куршум, аз се прибрах на разсъмване чак при Пер Гоше. Той не беше си легнал, седеше облечен на леглото си, стаята беше потънала в синкав тютюнев дим.