Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Годините течаха. Марио завърши Болонския университет и дукът на Милано го назначи за свой съветник. Една година преди да почине, маркизът на Конкорецо му завеща имението си. Беатриче не беше съвършена, като повечето катарки от Ломбардия тя се държеше по—свободно от своите окситански посестрими и при нея аз, самотникът, срещах разбиране и прекарвах в кротки разговори дълги часове.
През април 1242 година Раймонд VII, син на покойния ми приятел Раймонд VI, въстава срещу кралската власт и влиза в Тулуза като освободител. Цяла Окситания се надига. Използувайки смутното време, Пиер Роже дьо Мирпуа, съпругът на Филипа, с група обезземлени рицари влизат в град Авиньонет и убиват главния инквизитор Гийом Арно в навечерието на голям процес срещу група катари. Людовик IX използува това убийство като претекст да се разправи веднъж и завинаги с окситанските бунтари, катари и поддръжници на Раймонд VII. Той назначава каркасонския сенешал Юг де з’Арси за командир на усмирителните войски. Така в началото на юни 1244 година една десетхилядна армия се отправя за планината Монсегюр. На върха на тая планина, върху непристъпни скали Раймонд дьо Перей беше построил силна крепост, в която бяха се приютили 209 души катари, в това число Корба, Есклармонд и катарският епископ Бертран Мартен. Тук бяха дошли Пиер Роже от Мирпуа, жена му Филипа и група велможи, около стотина разбунтували се срещу краля обезземлени рицари.
Тук пристигнах и аз в края на юни, изпреварвайки само с няколко дена кралската войска.
Няма да описвам десетмесечната обсада на Монсегюр, защото това е свръх силите ми, сърцето ми още кърви. Десет месеца сто души смели мъже отблъсвахме атаките на кралската войска. Може би щяхме да издържим още няколко месеца, ако нарбонският владика Пиер Амкел не беше издигнал срещу нас една гигантска каменометна машина, която ден и нощ биеше югоизточния ъгъл на стените и сееше смърт в самата крепост. През февруари група испански алпинисти, извикани от Юг де з’Арси, превзеха южния аванпост на нашата отбрана. Бяхме отрязани от всички страни, кралските войници изпълзяха до самите врати на крепостта. Съпротивата беше вече безсмислена, от защитниците бяхме останали едва четиридесет души. Юг де з’Арси предложи почетна капитулация, Раймонд дьо Перей изпрати зетя си Пиер Роже дьо Мирпуа да преговаря. Условията бяха същите, каквито ги помнех от времето на обсадата срещу Минерв: велможите и рицарите да напуснат свободно крепостта; които от катарите не се откажат от вярата си и не подпишат декларация, ще бъдат изгорени на клада. Юг де з’Арси щедро ни отдаде на разположение петнайсет дена за размисъл.
На третия ден след подписването на почетната капитулация аз помолих Есклармонд да ушие три кожени торби. Когато получих торбите, сложих в тях нашите свещени книги, избрах трима по—млади и яки катари и през нощта тайно ги спуснах о въжета от скалите. Книгите, които съдържаха нашата светлина, трябваше да бъдат спасени от огъня, за да раздават светлина на живите и да им сочат пътя към бога.
Четиринадесет дни, ден и нощ, съвършените се молеха на бога. В навечерието на петнадесетия ден Бертран Мартен им каза:
— Никой от вас не е длъжен да иде в огъня. Всеки от вас може да се откаже от вярата си и да избегне по този начин мъките на смъртта. Но тия, които ще идат в огъня, нека да знаят, че мъките им в пламъците ще траят мигновения, а после душите им ще възлязат при Отца!
Цяла нощ почти без прекъсване съвършените се молеха на бога.
Малко преди полунощ Есклармонд ме докосна с ръка и с глава ми посочи да излезем навън. Беше тиха, студена нощ, духаше леден вятър, а на небето горяха със златен блясък безброй звезди.
— Трябва да се разделим! — прошепна Есклармонд. — Утре аз ще ида на кладата, а ти ще тръгнеш за Ломбардия. Желая ти щастие, скъпи Лукиян! И дано си спомняш понякога за мен!
— О, Есклармонд! — рекох. — Нима допускаш, че не мисля за спасението на грешната си душа? Нима допускаш, че няма да използувам случая, за да очистя в пламъци душата си?
— Лукиян, Лукиян, не говори така! — проплака Есклармонд. — Ти не бива да влизаш в огъня! Ти трябва да живееш! Помисли за сина си, за онази Беатриче, която го е отгледала и сега е сама—самичка на тоя свят! Ти трябва да живееш, Лукиян! Не искам да умираш, да гориш!
Тя се свлече в краката ми, прегърна ги и горко заплака.
Повдигнах я и само един бог знае как се сдържах да не я прегърна, да не слея устните си с нейните, да не попия дъха й — прегръдка, за която бях мечтал през целия си живот. Но тя беше съвършена, не исках да оскверня чистотата на душата й само няколко часа преди да се яви пред небесния Престол!