Специална част
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специална част». Краткое содержание книги:
Серия от убийства и покушения, извършени на Коледа срещу приятели и сътрудници на Чарли Кастило, участници в разследването на скандала „Петрол срещу храни“, разкриват на президентския агент, че не може да става и дума за съвпадения — дошло е време за разплата. Врагът се кани да нанесе тежък удар и следващата жертва е подполковник Кастило. Нищо чудно, след като си е създал врагове както в чужбина, така и в страната, и успешно е конфискувал шейсет незаконни милиона долара. Но въпросът си остава кой стои зад заговора.
Изненадите се нижат една след друга. Трябва само президентски агент Чарли Кастило да остане жив.
Посланик Лоримър постави пред него чиния, отрупана с парчета крехко говеждо.
Кастило избегна въпроса и посочи пържолите пред инспектора.
— Към месото има чудесни печени чушки, Хосе. Ще ги опиташ ли? А пък кабернето совиньон е истинска мечта. Ще ти дам чаша, освен ако не си тук по работа и не можеш да пиеш.
Чарли стана от масата, върна се с бутилка и я вдигна.
— Казва се „Бодегонес дел Сур“ и е от Бодега Хуанико. На етикета пише, че ароматът е сложен (каквото и да означава това) с нотки на зрели плодове, което ми напомня за облян в парфюм изискан възрастен господин…
Ордьонес поклати глава.
— Остави виното, подполковник. И между другото, на работа съм.
Кастило наля половин чаша на инспектора, след това и на себе си.
— Ще пия с теб, за да сме двама, които се оставят на демона, наречен ром. Или по-скоро на демона, наречен каберне.
Чукнаха се.
Ордьонес лапна парче говеждо.
След като преглътна, заговори:
— Браво, господин посланик.
След това се обърна към Кастило.
— И така, качих се в колата и подкарах към Пунта. Мислех, че ще имам възможност да закусим заедно, подполковник, да си поговорим. Когато пристигнах, разбрах, че си взел кола под наем и си отишъл да се поразходиш. Само че, сам разбираш, подполковник, професионалното ми любопитство беше събудено.
Ордьонес отпи глътка вино и продължи:
— Затова показах снимката на госпожа Алексеева от съобщението на Интерпол на управителя. Той призна, че дамата наистина приличала на онази, с която делиш апартамент 1730. След това я показах и на оберкелнера в ресторант „Ло де Тере“ — на такова място бих завел прелестна червенокоса дама, с която имам връзка, докато съм в Пунта — и той потвърди, че жената от снимката много прилича на жената, която снощи е похапвала хайвер и е пила шампанско заедно с щедрия господин, който също много си приличал със снимката, която му показах. Само че ти не беше в „Конрад“. Не беше и на плажа. Не пиеше кафе в някое приятно кафене. Затова се запитах къде в Уругвай бих отишъл, ако знам, че не съм желан в страната. Така се озовах тук.
— И аз така — потвърди Кастило.
— Така изглежда — озъби се Ордьонес. — Докато идвах насам, си казах, че сигурно ти е хрумнало, че „Шангри-Ла“ е идеалното място, на което да скриеш руски бегълци от правосъдието.
— Мина ми през ума — призна Кастило.
— Тук се търкалят прекалено много трупове на чужденци — продължи Ордьонес и срещна погледа на Лоримър. — Простете, господин посланик, но се налагаше да го кажа.
Лоримър махна презрително с ръка.
Ордьонес погледна Кастило отново.
— А пък телата в „Конрад“ са още повече. Където и да отидеш, подполковник, валят трупове.
Кастило не знаеше какво да каже.
— На това трябва да се сложи край — заяви простичко Ордьонес.
— Хосе, става нещо, за което не знаеш — обади се Мунц.
— Алфредо, каквото и да е, не искам да знам. — Последва кратко мълчание, след това Ордьонес продължи: — Докато идвах насам, ми хрумна и нещо друго. Щеше да ми е много по-лесно, ако не беше един от най-старите ми приятели или ако не се възхищавах на подполковник Кастило, въпреки че ми създава единствено и само неприятности. Дори си казах, че би било хубаво, ако бях от хората, които са закачили портрет на Че Гевара на стената в кабинета си.
Ордьонес се усмихна, когато видя, че слушателите му не са разбрали намека за Че Гевара.
— Защо? Защото, ако бях в лагера на последователите на Че, първо щях да открия хората, които Интерпол издирва, да ги арестувам, да ги предам в руското посолство и да проверя дали руснаците ще ми платят двеста и петдесетте хиляди евро, които предлагат като награда. След това щях да придружа подполковник Кастило до самолета му и да сложа черен печат в паспорта му, за да съм сигурен, че повече няма да стъпи в Уругвай, а после да махам с ръка, докато самолетът му излита. След това можех да отида при началника си и да докладвам, че положението е овладяно.
Трябваше му време, за да похапне говеждо и да отпие глътка вино.
— Само че не мога да постъпя така — заяви най-сетне Ордьонес. — Затова ще ви кажа какво ще направим. Към десет утре сутринта ще кажа на началника си, че макар да съм хукнал към Пунта незабавно, след като съм научил, че е възможно полковник Кастило и руснаците крадци да са там, съм пристигнал, след като подполковникът и антуражът му са отлетели от международно летище „Капитан де Корбета Карлос А. Курбело“ и в летателния им план е заявено, че отиват в Порто Алегре, Бразилия.