Ако има кръв [bg]

— Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.

— И за награда ти ще ми изпълниш три желания — каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен, Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.

— Само едно — каза плъхът. — Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. — Той вдигна опашка и я плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. — Но има условие.

— И какво е то?

— Някой, на когото държиш, трябва да умре.

Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори, че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.

Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор, отвърнала беше тя.

— Всъщност това не е съвсем вълшебно желание — каза той.

— По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.

Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.

— Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?

— Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман — каза Дрю.

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.

— Не бих поискал това от теб — каза плъхът. — Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.

Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.

Рак на панкреаса, беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена — бяха женени от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.