Роксолана

„Мрак ми падна пред очите — пишеше Роксолана, — веднага грабнах и разбих този Ваш флакон. Не зная дори какви думи съм казала при това. После дълго спах през деня като безпаметна, бях цялата разбита, забравих и за децата, и за всичко на света. Когато се опомних, си помислих: кой ме тъпче с нозе, кой ме погубва? Вие винаги сте ме позорили и погубвали! Дано даде бог да поговорим за това, когато сме заедно. И за великия везир ще поговорим, и ако даде господ отново да се видим, ще свършим с разправиите.“

През всичките тези дни музиката свиреше весело край кралските палати. Градът гореше, ограбен, разтерзан и поробен. Топовете от крепостта бяха взети, скъпоценностите от кралската съкровищница бяха откарани, откараха също и прочутата библиотека на Матиаш Корвин. Трите големи статуи, изобразяващи Диана, Аполон и Хера-къл, Ибрахим изпрати в Стамбул, за да ги постави след време на Атмейдан пред своя дворец. Ибрахим се усамотяваше със султана, свиреше му нови мелодии на виолата си, развличаше го с мъдри беседи, гощаваше го с редки унгарски вина, които Янош Сапояи лееше щедро пред победителите, откупвайки си короната; гъркът намери в двореца портрета на покойния крал, на който Лайош беше изобразен в цял ръст с червена кралска премяна, но толкова бледен и немощен, сякаш бе предчувствувал близката си гибел. Пред този портрет, опиянен от виното, победата и безкрайните султански милости, късно през нощта, като си светеше с една мъждива свещ, Ибрахим произнесе лакейска реч, като се мъчеше да развлече Сюлейман, който изпадаше все повече в необяснима тъга.

— Недей — махна с ръка Сюлейман, — замълчи. Грях е.

Находчивият Ибрахим след време щеше да успее изгодно да продаде портрета на унгарския крал и той щеше да се озове далеч на север, чак в замъка на шведския крал Густав Ваза, поставил си за цел да събере ликовете на всички владетели в Европа и гордеещ се твърде много, че и сам той е попаднал в толкова избрано общество. След няколко века вече наперени екскурзоводи щяха да показват в мрачната зала на шведския замък Грипсхолм пред скучаещите туристи изображението на нещастния унгарски крал, подсмивайки се над преждевременното му раждане и позорната смърт в тресавището.

Но Сюлейман нищо нямаше да узнае нито за съдбата на портрета, нито за присмеха на потомците. В дълбока меланхолия, предизвикана от необичайното писмо на Роксолана, той щеше да се отправи през Дунав (отново имаше мост, чието изграждане султанът наблюдаваше без ни най-малка радост), и бавно да премине през цялата унгарска земя, носейки със себе си пожари, разруха и смърт, докато отново не долетят вестоносци от Стамбул и не му връчат ново послание от Хурем с думите „За сърцето ми пронизано няма лек на света…“ И светът отново засия в багри, слънцето грейна след многомесечните дъждове, поиска му се да живее и султанът дори се смили над победените, като обяви, че всички неверници могат да се откупят от неволята и смъртта за определена такса.

Когато в началото на октомври Сюлейман премина Дунава при Петроварадин, от Стамбул дойде вест, че Роксолана му е родила четвърти син. Той изпрати щедри дарове на султанката и ферман, че на новороденото се дава името Абдуллах, тоест угоден на аллаха, раб на всевишния, но само след няколко дена отново пристигнаха вестоносци с тъжната вест, че малкият син, не живял дори и три дена на света, е преминал във вечността, а султанката Хасеки от мъка и отчаяние е заболяла тежко. „Наистина това, което ви заплашва, непременно ще се изпълни и не можете да го избегнете.“