Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Следващата песен е за теб и Лия.
„Запази последния танц за мен“ на състава „Дрифтърс“ се разнесе и Лия веднага забеляза промяната у мен.
— Какво има, татко? — попита тя, щом взех ръката й и я поканих да танцуваме.
— Дюпре, превърти го от самото начало — казах аз. — Трябва да обясня значението на тази песен. — След това се обърнах към Лия. — Спомняш ли си историята за това как двамата с мама се влюбихме един в друг? — попитах Лия.
— През онази нощ, когато къщата паднала в морето.
— Същата. Когато двамата с мама танцувахме в онази стая сам-самички, защото всички избягаха панически от къщата, тогава ние танцувахме шаг.
— Не знаех.
— Братята ми са прави, трябваше да те науча.
— Нищо, ти толкова други неща си ме научил.
— Това беше любимата песен на нас двамата с майка ти. Ние се влюбихме, докато танцувахме на тази мелодия.
Лия не беше танцувала с мен, но сега чу доволното сумтене на братята ми, докато се поклащахме в ритъма на тази прекрасна песен. Те пляскаха с ръце, тропаха с крака и подсвиркваха, докато двамата с Лия се въртяхме върху ожулените дъски на верандата. Лия ужасно се изненада, като видя, че не може да танцува толкова добре, колкото умеех аз. И ми го каза. Докато танцувахме, лицето й изплува пред очите ми и се преобрази в това на Шайла. Просълзих се — най-накрая успях да се просълзя.
Лия въобще не забеляза, че плача, докато братята ми не се умълчаха. Спряхме да танцуваме и аз седнах на стъпалата на верандата. Лия ме прегърна и това, заедно с песента, която двамата с майка й толкова обичахме, ме разстрои окончателно. Можех да понеса спомена, но не можех да понеса музиката, която го правеше така болезнен за мен.
26
В началото на май, един месец след нашето завръщане, по настояване на Луси един ден поех по Шосе 17 към Чарлстън, за да я закарам в манастира на трапистите в Мепкинското абатство. Въпреки че не ми каза точно защо държи да отиде там, тя все пак спомена, че иска да се изповяда пред отец Джуд. Откакто бях завел отец Джуд в болницата, където той й даде последно причастие, аз реших, че в техните отношения има нещо повече от обичайната връзка между каещ се грешник и изповедник, макар и вече да не смятах, че са любовници. Бях разпитвал Луси по въпроса, но тя винаги е била царица на неясните отговори. В нейните уста английският език се превръщаше в димна завеса, при това го правеше, без дори за миг да промени простодушното си изражение. Докато пътувахме към Чарлстън, внимателно я изгледах — беше спокойна и красива.
От дълго време се опитвах да хвана Луси насаме, за да й задам въпросите, които ме измъчваха още от дете. Въпреки че нямах ясна стратегия как да изкопча от нея скритите й тайни, щеше ми се да започна разговора, без да събуждам подозрението й.
— Получих една чудесна вест — каза тя и протегна ръце на слънцето. Чак след като се разболя от левкемия, Луси започна да използва предпазния колан. За нея винаги е било въпрос на чест да не се пристяга с това съоръжение и аз много се учудих, когато я видях прилежно закопчана. — На теб ще ти кажа, но само ако обещаеш да мълчиш като гроб.
— Обещавам, че ще кажа само на още един човек — отвърнах. — Иначе ще те излъжа. Тайните вече страшно много ми тежат.
— Току-що научих, че папата е анулирал брака ми с баща ти. И отново мога да приема светото причастие. Вчера двамата с доктор Питс се оженихме отново — този път в църква.
— Много хубаво! И забрави да поканиш синовете си.
— Не искахме да се вдига много шум — каза тя. — Написах едно благодарствено писмо до папата.
— Ти роди на татко пет момчета — казах аз.
— Това беше ужасна грешка. Сега се чувствам като човек, събудил се от лош сън.
— Значи ли това, че всички ние се явяваме копелета? — попитах аз.
— Е, това не ми беше хрумвало — изсмя се Луси. — О, боже! Колко смешно! Ами то така излиза. Не съм се и сетила да попитам. Но Джуд ще знае.
— Значи бракът е анулиран и все едно, че никога не се е състоял. Цялата тази болка, мъка, страдание. Сякаш не са се случвали, така ли?
— Напротив, случвали са се — обясни Луси, — но църквата изтри написаното, а с това и преживяното.
— Но аз съм част от преживяното.
— Не, не си — каза Луси. — Вече си анулиран.
— Щом съм анулиран, значи не съществувам и как тогава ще карам тази кола — извиках аз. — Искаш да кажеш, че вече не съществувам. Че сега не съм тук. Че моите родители никога не са се женили и аз никога не съм се раждал. Тогава хващай кормилото, мамо, защото аз съм едно анулирано копеле.
Вдигнах ръце във въздуха и Луси веднага сграбчи кормилото.