Кръгът на Матарезе

Той почука на вратата. След няколко секунди чу стъпки, звукът от кожени подметки върху твърдото дърво. Странно, тя не беше в леглото. Вратата се отвори наполовина и Лодзия Кронеша застана в процепа напълно облечена — странно облечена — в светла памучна рокля, лятна рокля, светлокестенявата й коса падаше върху раменете, острите черти на лицето й бяха сбрани в неподвижен израз, лешниково зелените й очи се бяха втренчили в него — втренчили в него — като че ли внезапното му появяване след толкова дълго време не беше неочаквано, като че ли тя знаеше.

— Колко хубаво, че се отбиваш, стари приятелю — каза, без най-малка следа от вълнение.

Тя му съобщаваше нещо. Имаше някой при нея, някой, който го чакаше.

— Хубаво е да те видя отново, стара приятелко — каза Талеников, кимайки в потвърждение, взирайки се в отвора между вратата и рамката.

Той успя да забележи част от някакво яке и кафявия плат от нечии панталони. Имаше само един мъж, тя му казваше и това също. Той измъкна своя „Граз“, вдигайки лявата си ръка с три изправени пръста, и с жест посочи наляво. С третото кимване на главата си тя трябваше да скочи надясно, погледът й му подсказа, че тя беше разбрала.

— Минаха толкова много месеци — продължи спокойно той. — Бях в района, за това си мислех, че…

Той кимна за трети път; тя скочи надясно. Василий блъсна вратата с рамо в лявата половина, така че входът да бъде чист, а ударът тотален — после я блъсна още веднъж, залепвайки човека зад нея на стената.

Той скочи вътре, изви се надясно, рамото му блъсна още веднъж. Измъкна пистолета от ръката на мъжа, изстъргвайки тялото му от стената, после заби коляното си в открития врат, претъркулвайки своя потенциален убиец към близкия стол, където той се строполи на пода.

— Ти разбра! — изхърка Лодзия, облягайки се на стената. — Толкова се тревожех, че няма да разбереш.

Талеников затвори вратата.

— Още няма един часът — каза той, хващайки ръката й. — Мислех, че ще спиш. Надявах се, че ще разбереш това. Освен това навън е адски студ, едва ли е сезонът за летни рокли.

— Знаех, че ще забележиш това. Повечето мъже не го правят, но ти не можеше да не го забележиш.

Той хвана раменете й, говорейки бързо.

— Натресох ти ужасни неприятности, съжалявам. Ще си тръгна незабавно. Разкъсай дрехите си, кажи им, че си се опитала да ме спреш. Ще вляза в някой апартамент горе и…

— Василий, изслушай ме. Този човек не работи за нас. Той не е от КГБ.

Талеников се върна при мъжа на пода. Той бавно се съвземаше, опитвайки се да се изправи, и в същото време да се ориентира.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Ще започна с това, че е англичанин, руският му го издава. Когато спомена името ти, аз се престорих на шокирана, ядосана от това, че нашите хора ме считат за способна да приютя един предател. Казах му, че искам да се обадя на моя началник. Той не ми разреши. Каза: „Ние притежаваме всичко, което искаме от теб“. Това бяха неговите думи.