Кръгът на Матарезе

Като дете беше стоплен той от това слънце. Беше си у дома. Бяха минали толкова много години, но никога не беше усетил чувството за завръщане, нямаше радост от възможността да види познати гледки, може би познато лице… Остаряло твърде много, също както и той самият беше остарял.

Това не му носеше никакви емоции, всичко беше пресметнато. Твърде много се беше случило; беше му студено и зимното слънце щеше да го топли при това пътуване. Имаше само едно семейство на име Ворошин. Той приближи колата, оставяйки колкото се може по-вдясно, в трудно забележимото пространство, „Граз“ беше в дясната му ръка, върху която имаше ръкавица. Той пристъпваше бавно, придържайки се близо до земята, докато се изравни с предницата на колата. Надигна глава и погледна към мъжа вътре.

Светлината от цигарата донякъде освети слабо познатото лице. Талеников го беше виждал и преди, на снимката от някакво досие, или може би по време на някое кратко посещение в Рига, което беше твърде незначително, за да си го спомни. Той дори си спомни името на мъжа, а името му възвърна спомените от фактите.

Малеткин. Пьотр Малеткин. От Гродро, на север, до полската граница. Беше в началото на петдесетте си години, лицето потвърждаваше това — считаше се за разумен, макар и не много вдъхновен професионалист, който вършеше работата си тихо, ефикасно, но без нищо повече. С натрупването на стаж се беше издигнал в КГБ, но отсъствието на инициатива у него го отпрати на служба във Виборг.

Американците бяха направили добър избор, избирайки го да работи за тях. Той беше един мъж, обречен на вечна незначителност от собствената си незначителност, макар и достатъчно издигнат, за да се занимава с шифри и схеми, поради натрупания си стаж. Вторият по длъжност във Виборг беше стигнал до края на един твърде безславен път. Сега можеше свободно да излее възмущението си. Обещанията за един по-богат живот бяха хубави подбуди. Той винаги можеше да бъде разстрелян, пресичайки леда при последното си пътуване към Вайникала. Никой нямаше да го изпусне, един малък успех за американците, едно малко смущение за КГБ. Но всичко се беше променило сега. Пьотр Малеткин щеше да стане много важен човек. Той самият щеше да го разбере в мига, в който Василий се покаже в прозореца, тъй като лицето на предателя беше слабо познато на Талеников, но лицето на дезертьора бе много добре познато на Малеткин. Всеки пункт на КГБ навсякъде по света търсеше Василий Василевич Талеников.

Под прикритието на заснежения бряг той пропълзя назад около двайсет метра зад автомобила, тогава излезе на пътя. Малеткин или беше се замислил дълбоко, или беше полузаспал. По нищо не личеше, че беше видял някого — не си обърна главата, не си угаси цигарата. Чак когато Василий беше на три метра от него, предателят размърда раменете си и лицето му се обърна към стъклото. Талеников обърна глава настрани, като че ли проверяваше пътя зад себе си, докато вървеше; той не искаше лицето му да бъде забелязано, преди да стигне до прозореца. Застана точно пред вратата, главата му беше скрита над покрива.