Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
— Да. Езикът беше наш, но фразата беше типично английска, спомням си това. Той каза „Да убием времето приятно…“ по-добре, отколкото останалите, че нямало „подобни гледки при залива“. Казах ти, че той настоя да се преоблека пред него.
— Заливът. Ермитажът, замъкът Малачите. Там има една жена — каза Талеников, мръщейки се. — Това е ясно. Още едно липсващо число.
— Любовникът ми е изневерявал?
— Често, но не и с нея. Тя беше непоправима монархистка, която отговаряше за архитектурните обиколки и беше много приятна. Освен това е по-близо до седемдесетте, отколкото до шестдесетте години, въпреки че и аз приближавам към тях. Често пиехме чай заедно.
— Това е трогателно.
— Компанията й ми бе приятна. Тя беше чудесен инструктор за неща, за които знаех твърде малко. За какво ли му е притрябвало на някой да я вписва в нечие досие?
— Що се отнася до Ленинград — каза Лодзия, озадачена, — ако забележехме, че конкуренцията ни от Рига се среща с такъв човек, щяхме да го заведем на отчет.
— Може би нещо подобно глупаво се е случило. Какво още каза той?
— Нищо впечатляващо. Докато бях по бельо, той направи глупава бележка, че математиците имали предимство пред академиците и библиотекарите. Ние сме били разглеждали фигури.
Талеников стана на крака.
— Това е — каза той. — Липсващото число. Те са го открили.
— Какви ги говориш?
— Нашият англичанин или не е могъл да устои на изкушението да се похвали, или е опипвал почвата. Кеят — Ермитажът. Академиците — моите приятели за чашка от Жданов. А думите за библиотекарката — библиотеката „Салтиков-Шчедрин“. Мъжът, с когото искам да се свържа, е там.
— Кой е той?
Василий се поколеба.
— Един старец, който преди години дружеше с един млад университетски студент и отвори очите му за неща, за които той не знаеше нищо.
— Кой е той? Кой е той?
— Аз бях един много объркан младеж — каза Талеников. — Как беше възможно три четвърти от света да отхвърли ученията за революцията? Не можех да приема факта, че толкова много милиони хора са непросветени. Но това е, което се говореше в учебниците, това, на което професорите ни учеха. Но защо? Трябваше да разбера защо нашите врагове разсъждаваха по техния начин.
— И този мъж беше в състояние да ти обясни?
— Той ми показа. Той ме остави да го открия сам. Тогава говорех английски и френски достатъчно добре, оправях се и с испанския. Той отвори вратите, образно казано, открехна стоманените врати на забранените книги — хиляди томове, които Москва не одобряваше — и ме остави сам с тях. Прекарах седмици, месеци, ровейки се в тях, опитвайки се да разбера. Точно там… Великият Талеников… научи най-ценния си урок: как да вижда нещата по същия начин като своя враг, как да може да разсъждава като него. Това е ключът към всички успехи, които съм имал. Благодарение на моя стар приятел.
— И трябва да се свържеш с него сега?
— Да. Той прекара целия си живот там. Бил е свидетел на всичко и е успял да оцелее. Ако някой може да ми помогне, то това е той.
— А ти какво търсиш? Мисля, че имам правото да знам.
— Разбира се, че имаш право, но това е едно име, което трябва да забравиш. Поне да не го споменаваш. Имам нужда от информация за едно семейство на име Ворошин.
— Семейство? От Ленинград?
— Да.
Лодзия поклати главата си в самодоволство.
— Понякога си мисля, че великият Талеников е велик глупак! Мога да получа името чрез нашите компютри.
— В мига, в който го направиш, ще бъдеш белязана — завинаги — ще бъдеш мъртва. Този мъж на пода има сътрудници навсякъде. — Той се обърна и отиде при трупа, коленичейки до него, за да продължи прегледа на тялото. — Освен това няма да откриеш нищо; твърде много време е минало от тогава, твърде много смени на режими и управления. Ако някога изобщо са му откривали досие, съмнявам се, че то ще бъде там сега. Иронията е в това, че ако някога е имало нещо в базата от данни, то най-вероятно ще означава, че семейство Ворошин повече не са ангажирани.
— Ангажирани с какво, Василий?
Той не отговори веднага, защото беше обърнал голото тяло обратно. Имаше едно малко цветно петно на кожата, в долната половина на гръдния кош, около зоната на сърцето, което едва можеше да се забележи през окосмяването на гърдите. Беше малко, не повече от сантиметър и половина в диаметър — синьо-лилавото петънце беше кръгло. При пръв поглед можеше да се помисли, че то е по рождение; съвършено естествен феномен, а не някакво външно въздействие върху кожата. Но не беше естествено; то беше направено там от някаква много опитна игла. Старият Крупской беше казал докато умираше: „Един мъж е бил заловен, със синьо кръгче на гърдите му, един войник на Матарезе“.