Дори насън не виждаме покой

— Аха…

Всяко момче на мястото на Бол-Кунац непременно би се поинтересувало какво означава това дразнещо неопределено „аха“, но Бол-Кунац не беше от тези момчета. Любопитните междуметия не го занимаваха. Той разсъждаваше за съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото. Той съжаляваше, че е попаднал на такъв неинтелигентен събеседник, при това ударен по главата…

Стигнаха до булеварда на Президента. Тук имаше много улични лампи и се срещаха минувачи — забързани мъже и жени, прегърбени от неумолимо леещия се ден след ден проливен дъжд. И осветени витрини имаше, и входът на киното грееше в неонова светлина, а под навеса се тълпяха съвсем еднакви млади хора от неопределен пол с блестящи наметала до петите. И над всичко това през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: „Президентът е баща на народа“, „Легионерът на свободата е верен син на Президента“, „Армията е нашата страшна сила“…

По инерция продължиха да крачат по паважа, докато един преминаващ автомобил изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, като ги обля с мръсна вода.

— Аз пък си мислех, че си на осемнайсет — каза Виктор.

— К’о-к’о? — с противен глас попита Бол-Кунац и Виктор облекчено се засмя. Все пак си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, който е прочел от кора до кора Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори е успял да се справи с Шпенглер.

— Като малък имах приятел — каза Виктор, — който си науми да прочете Хегел в оригинал и успя да го прочете, но стана шизофреник. На твоите години сигурно знаеш какво е шизофреник.

— Да, зная — каза Бол-Кунац.

— И не се ли страхуваш?

— Не.

Стигнаха до хотела и Виктор предложи:

— Защо не дойдеш при мен да се изсушиш?

— Благодаря ви. Тъкмо се канех да поискам разрешение да вляза. Първо, длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона. Може ли?

Виктор позволи. Минаха през въртящата се врата покрай портиера, който свали пред Виктор фуражката си, край разкошните статуи с електрическите свещи в абсолютно празното преддверие, пропито с ресторантски миризми, и Виктор усети обичайното въодушевление, като предварително изпита удоволствието от настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка безотговорно, и да избута с лакът за утре всичко, което досадно го притисна днес; удоволствието от предстоящата среща с Юл Голем и доктор Р. Квадрига; а може би щеше да се запознае с още някой и може би нещо щеше да се случи — сбиване или някоя друга драма — и ще си поръчам днес миноги7 и нека всичко да бъде добре, а с последния автобус ще отида при Диана.

Докато Виктор вземаше ключа от администратора, зад гърба му се водеше разговор. Бол-Кунац разговаряше с портиера. „Ти защо се намъкна тука?“ — съскаше портиерът. „Трябва да разговарям с господин Банев.“ „Ще ти дам аз на тебе един разговор с господин Банев — съскаше портиерът. — Шляеш се по ресторантите…“ „Трябва да разговарям с господин Банев — повтори Бол-Кунац. — Ресторантът не ме интересува.“ „Хлапе такова, остана и ресторантът да те интересува… Ей сега ще те изхвърля оттук…“ Виктор взе ключа и се обърна.