Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Приятелю — рече Виктор. — Стига.
— Стори ми се, че още не сте се съвзели — сериозно каза момчето.
Виктор пъхна внимателно ръка под качулката и опипа тила си. Имаше подутина, но само толкова — черепът беше здрав и дори кръв нямаше.
— Кой ме нареди така? — замислено попита той. — Надявам се, че не си ти?
— Ще можете ли сам да ходите, господин Банев? — попита момчето. — Или да повикам някого? Разбирате ли, за мен сте твърде тежък.
Виктор си спомни кой е той.
— Чак сега те познах. Ти си Бол-Кунац, приятелят на дъщеря ми.
— Да — каза момчето.
— Много добре. Няма нужда никого да викаш и на никого да обясняваш. Я по-добре малко да поседим и да се посъвземем.
Сега видя, че и Бол-Кунац не е съвсем здрав и читав. На бузата му тъмнееше прясна рана, а горната му устна беше подпухнала и кървеше.
— Все пак ще повикам някого — каза Бол-Кунац.
— Има ли смисъл?
— Вижте, господин Банев, не ми харесва този ваш тик на лицето.
— Наистина ли? — Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. — Така ти се е сторило… Добре. А сега да станем. Какво трябва да направим за тази цел? Трябва да свием краката си… — Той сви краката си, но му се стори, че те не са неговите. — След това леко да се отблъснем от стената, като пренесем центъра на тежестта така, че… — Не успя да пренесе центъра на тежестта, нещо му пречеше. „С какво ли ме цапардосаха така? — помисли си той. — Ама че ловко…“
— Настъпили сте наметалото си — съобщи момчето, но Виктор вече беше успял да се оправи с ръцете и краката си, с наметалото и с оркестъра под черепа. Стана. Отначало се наложи да се подпира на стената, но после работата потръгна.
— Аха — каза той. — Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря ти.
Уличният фенер си беше на мястото, но нито автомобилът, нито очилатият бяха там. Само малкият Бол-Кунац внимателно гладеше ожулената си буза с мокра длан.
— Къде са се дянали всички? — попита Виктор.
Момчето не отговори.
— Сам ли лежах тука? — попита Виктор. — Наоколо нищо ли нямаше?
— Хайде да ви изпратя — рече Бол-Кунац. — Къде ще ви бъде най-добре? У вас ли?
— Почакай — каза Виктор. — Ти видя ли как искаха да хванат очилатия?
— Видях как ви удариха — отвърна Бол-Кунац.
— Кой беше?
— Не знам. Той стоеше с гръб към мен.
— А ти къде беше?
— Ами аз лежах там, зад ъгъла…
— Нищо не разбирам — каза Виктор. — Да не би с главата ми нещо… Ти всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?
— Вижте какво, лежах, защото ме удариха преди това. Не този, който удари вас, а друг.
— Очилатият ли?
Те крачеха бавно, като се стараеха да вървят по паважа, та водата от покривите да не се стича отгоре им.
— Н-не — отвърна Бол-Кунац, след като се позамисли малко. — Според мен те, всичките, бяха без очила.
— Боже мой — каза Виктор, бръкна с ръка под качулката и опипа подутината. — Имам предвид прокажения, тях ги наричат очилатите. Нали ги знаеш, ония от лепрозариума? Мокриците…
— Не знам — сдържано рече Бол-Кунац. — Според мен всички бяха напълно здрави.
— Чакай, чакай! — каза Виктор. Той усети, че нещо не е наред и дори се спря. — Ти какво, да не би да твърдиш, че там изобщо не е имало никакъв прокажен? С черна превръзка и целият в черно…
— Той не е никакъв прокажен! — неочаквано избухна Бол-Кунац. — Та той е по-здрав от вас…
За първи път у това момченце се прояви нещо момчешко и тутакси изчезна.
— Не ми е съвсем ясно къде отиваме — след като помълча, рече то с предишния сериозен и безпристрастен тон. — Отначало ми се струваше, че отиваме у вас, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.
Виктор продължаваше да стои и да го гледа от горе на долу. Лика-прилика са — като две капки вода, помисли си той, пресметна и анализира всичко и делово реши да не съобщава резултата. Пък аз чакам да ми разкаже какво е станало. Интересно защо постъпва така? Нима е намесен престъпният свят? Ами, не ми се вярва. Или все пак наистина е криминална история? Та нали сега е друго време… Вятър работа, знам ги аз тукашните престъпници…
— Всичко е наред — каза той и тръгна отново. — Отиваме в хотела. Аз живея там.