Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— А ти — спокойно каза той — се постарай да не нервничиш толкова. Все нещо ще измислим. Ще ти се обадя по телефона.
Той излезе в коридора и надяна наметалото си. Наметалато беше още мокро. Виктор надникна в стаята на Ирма за да се сбогува, но нея я нямаше. Прозорецът беше широко отворен и дъждът плющеше по перваза. На стената беше закачен лозунг, изписан с големи красиви букви: „Моля, прозорецът никога да не се затваря“. Лозунгът беше намачкан, тук-таме съдран и с тъмни петна, сякаш някой много пъти грубо го беше свалял от стената и го беше тъпкал с крака. Виктор затвори вратата.
— Довиждане, Лола — каза той.
Лола не му отговори.
На улицата вече беше съвсем тъмно. Дъждът започна да барабани по раменете и качулката му. Виктор се сви и напъха ръцете си още по-дълбоко в джобовете. Ето в тази градска градинка за първи път се целунахме, помисли си той. А пък тази къща по онова време още я нямаше, беше празно място — бунище, там ходехме с прашки на лов за котки. Тогава градът беше пълен с котки, а сега май не виждам нито една… И в онези години изобщо нищо не четяхме, а стаята на Ирма е претъпкана с книги. Как изглеждаше по мое време дванайсетгодишното момиче? Луничаво, по цял ден хилещо се същество, което си играе с панделки, кукли и картинки със зайчета и Белоснежки. Все по две, по три ходеха и си шушукаха, дъвчеха бонбони от целофанови торбички и зъбите им постоянно бяха развалени. Изглеждаха едни такива чистички и все донасяха за белите ни, а най-добрите от тях бяха като нас: с охлузени колене, с щъкащи очи на дива котка и все гледаха да спънат някого. Дали пък най-сетне не настъпиха нови времена? Не, помисли си той. Не ми се вярва това да е причината. Всъщност и времето, разбира се, е друго… Да не би пък дъщеря ми да е вундеркинд? Та нали понякога се раждат и вундеркинди. Баща съм на вундеркинд. Каква чест! Ама и много главоболия има, и май почестите са по-малко от главоболията. Пък и в края на краищата каква чест е това… А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най-тясната. Точно така, а там някакви се бият. Правилно, у нас винаги така става, нали не можем да живеем, без да се бием. Такъв ни е обичаят от памтивека. И естествено двама срещу един…
На ъгъла имаше уличен фенер. Вътре в кръга на осветеното пространство под дъжда прогизваше автомобил с брезентов покрив, а край него двама с блестящи наметала превиваха към паважа трети — целият в черно и мокър. И тримата напрегнато и непохватно тъпчеха на едно място. Виктор поспря, а после се приближи. Не можеше да разбере какво става всъщност. На сбиване не приличаше, защото никой никого не биеше. Още по-малко напомняше младежко боричкане от излишък на сила — не се чуваха нито разпалени подвиквания, нито пръхтене на жребци… Третият, дето беше в черно, изведнъж се отскубна, падна по гръб и двамата с наметалата тутакси се хвърлиха отгоре му. В този момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени, и си помисли, че този, черния, или наскоро са го измъкнали оттам, или сега се мъчат да го напъхат вътре. Той се приближи съвсем до тях и изрева: „Спрете!“
Двамата с наметалата рязко извърнаха глави и няколко мига гледаха към Виктор изпод сведените си качулки. Виктор забеляза само, че са млади и са зинали уста от силното напрягане, а после те с невероятна бързина се шмугнаха в автомобила, тръшнаха вратите, моторът изрева и двамата изчезнаха в тъмнината. Човекът в черно незабавно се изправи и когато го разгледа отблизо, Виктор направи крачка назад. Беше болен от лепрозариума5 — „мокрец“ или „очилат“, както ги наричаха заради жълтите кръгове около очите6 — с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето. Той дишаше тежко и мъчително, чак остатъците от веждите му се повдигаха високо от страданието. По плешивата му глава се стичаше вода.
— Какво става тук? — попита Виктор.
Очилатият не гледаше към него, а покрай него и очите му се облещиха. Виктор понечи да се извърне, но в този миг главата му изпращя от удар в тила и когато се опомни, откри, че лежи с лице към водосточна тръба. Водата шуртеше в устата му, топла и ръждива на вкус. Като плюеше и кашляше, той се извъртя и седна, опрял гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в качулката, се изля във врата му и пропълзя по тялото. В главата му биеха и кънтяха камбани, гърмяха тръби и думкаха барабани. Сред тази шумотевица Виктор съзря пред себе си слабо, мургаво лице. Беше познато. Още преди да изтракат челюстите му… Той размърда езика си и го прокара по челюстите. Зъбите му бяха здрави. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в очите му.
5
Лепрозариум (лат.) — изолирана колония за прокажени. — Б.пр.
6
Прозвището мокрец има двояк смисъл. Освен ракообразно, на руски мокрец означава и „мокър лишей“ — вид кожна болест по конете. — Б.пр.