Полет 6
- Автор: Нэнс Джон Дж.
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-769-038-8
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Полет 6». Краткое содержание книги:
Но разгневените пътници не знаят, че ги грози смъртна опасност. Загубата на радиовръзка, както и редица сигнали от тайните служби водят централите на НАТО и ЦРУ до заключението, че самолетът е отвлечен от терористи, които се готвят да нанесат удар по европейска столица. След атаките срещу Световния търговски център светът е нащрек. Президентът на САЩ е готов да нареди свалянето на пътническия самолет, изтребителите са във въздуха… Животът на 350 души виси на косъм.
Изумително напрежение, запомнящи се характери, поглед отвътре към света на разузнаването…
Епилог
Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния
19:12 ч
— Какво стана там вътре, Джон? — попита Дейвид Бърд, докато се подпираше на гигантския пикап на Джон Блейлок, боядисан в пожарникарско червено, и го гледаше как вади две кутии „Гинес“ от едно задно отделение.
— Ами… бих казал, че ти спаси живота на около триста души, полковник Бърд, сър.
— Аз ли ги спасих? Едва ли.
Джон се обърна и му се ухили.
— За един работен ден.
— Винаги ли е толкова напрегнато на това място?
— Не — отвърна Блейлок, като му подхвърли една кутия. — През повечето време хората като Джордж Зофел се занимават с ужасно скучни неща. Да анализираш пиксели може да бъде много досадна работа. Но в тези дни, когато имаме спътникова фотография в реално време и други високотехнологични чудесии в тази нова сграда, щом се появи някой голям проблем, като например самолети или танкове, които прекосяват нечии граници, оттук започва да се води някаква светкавична видеоигра… но с истински хора. — Той посочи сградата на НРС. — Е, ще си призная, че това беше различно. Направо ми скъса нервите.
Дейвид се засмя.
— Не ми се стори притеснен.
— Разбира се, че не.
Блейлок отвори кутията бира сякаш за да подчертае думите си.
— Онези от нас, които са достатъчно интелигентни да отхвърлят предложенията да пилотират изтребител, за да карат големи транспортни самолети, оборудвани с тоалетни с казанче, са на практика имунизирани против всякакви тревоги. О, извинявай — добави той с театрално притеснение. — Забравих, че караш изтребител.
— Пилотирам изтребител, а не го карам.
— Веднъж като подкараш изтребителя, все това караш.
Джон извади две стъклени халби и подаде едната на Дейвид, който поклати глава в отговор.
— Не мога да повярвам, че разнасяш бар в камиона си.
— Вярвам в предварителната подготовка.
— „Винаги готов?“ — Дейвид се усмихна. — Да не си бил при бойскаутите?
— Не, бях при момичетата. При доста от тях всъщност.
— Моля?
— Ами, технически погледнато, бях бойскаут, при това отличник, но по време на летните лагери много повече ме интересуваха момичетата, отколкото преследването на горски животни или с каквото там се занимаваше останалата част от отряда.
Джон свали задния капак на пикапа и се качи на него, разтвори два шезлонга и се обърна към Дейвид.
— Идвай и сядай.
Дейвид се качи в каросерията и придърпа един от столовете. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, с бири в ръце, загледани в необичайно ярките звезди по небето над тях и светлините на самолетите, които пристигаха и излитаха от близкото летище в Дълес.
Дейвид пръв наруши мълчанието.
— Джон, кога изобщо се запозна с началника на кабинета Уилям Сандерсън достатъчно добре, за да имаш директния му телефон, а той да ти вярва от една дума?
Над главите им прозвуча далечният рев на излитащ самолет и Джон Блейлок го изчака да замлъкне, преди да отговори:
— Преди „Пустинна буря“ Бил Сандерсън беше флотски командир, зачислен към военното разузнаване, Дейвид. Докладвах му цели три години, така че междувременно станахме близки приятели.
Джон се огледа и си пое дълбоко дъх, преди да продължи:
— Обожавам нощния въздух, а ти?
— Аха. Значи със Сандерсън сте приятели.
Джон кимна, като леко си тактуваше по облегалката на стола с бирата. Само той чуваше мелодията.
— Той е чудесен човек. Президентът извади голям късмет, че е началник на кабинета му, а пък аз имам голям късмет, че ми вярва, освен че сме приятели.
Вниманието им беше привлечено от шума на стъпки по чакъла, после се появи Джордж Зофел.
— Сеньор Зофел — каза Джон с широка усмивка. — Мислех, че вече си пожелахме „лека нощ“.
— Ти го направи — отвърна Джордж, като за момент впи очи в Джон Блейлок, после вдигна дясната си ръка и се огледа. — Какво… правите тук изобщо? Исках да накарам охраната да ви спре на изхода, за да ви кажа нещо, но те ми отговориха, че все още сте на паркинга и си правите пикник в каросерията на един камион.