![Вековен дъжд [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/4/5/vekoven-dzhd-bg-download.jpg)
Вековен дъжд [bg]
- Автор: Рейнольдс Аластер
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
- ISBN: 9789547613249
- Переводчик: Петър Тушков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вековен дъжд [bg]». Краткое содержание книги:
Разследването на Оже преплита класическата космическа опера в края на XXIII век и неповторимата атмосфера на ноар детективски роман, разположен в Париж от средата на XX век, като резултатът е една екстравагантна смесица от стилове и персонажи. Плътният и увлекателен стил на Рейнолдс вдъхва на написаното типичните за неговите книги дълбочина, живот и индивидуалност, отново доказвайки мястото му сред майсторите на жанра.
— Моля ви, мосю — каза тя. В далечината се разнесе стържещият вой на полицейски сирени, приближаващи към гарата. — Трябва да се кача на този влак.
Което със сигурност би я представило във възможно най-лоша светлина, ако мъжът решеше, че се опитва да се измъкне от властите.
— Мадмоазел — произнесе с извинителен тон той, — още пет минути. След това можете да се качите.
Оже пусна багажа си на земята и зарови сред останалите й пари.
— Вземете — каза, предлагайки му десет франка. — Това е подкуп.
Мъжът изду устни, загледан някъде отвъд нея. Сирените вече се чуваха от по-близо. С периферното си зрение Оже виждаше, че тълпата около входа на ресторанта е станала още по-голяма.
— Двайсет — произнесе той. — След това можете да потърсите мястото си.
— Срещу двайсет можете да ми помогнете да го намеря — отвърна с престорена дяволитост в гласа тя.
Мъжът изглежда реши, че компромисът е приемлив. Прибра допълнителната банкнота от десет франка и я поведе по дължината на последните два вагона, докато не откри онзи, който отговаряше на номера върху билета й. Във вътрешността му всичко изглеждаше чисто, светло и тясно. Мъжът намери купето й и отвори вратата. От вътрешната й страна имаше ключ, който той извади и подаде на Оже.
— Благодаря ви — каза тя.
Мъжът кимна и я остави на мира. В спалното купе имаше две легла, но тя бе платила и другото, за да го запази единствено за себе си. В единия ъгъл се виждаше малък алуминиев умивалник и чешма. Освен това разполагаше с неголям гардероб, разгъващ се плот за писане и стол. Стените бяха от лакирано дърво с вградени електрически лампиони. Имаше ръчка за внезапната спирачка, спускаща се платнена завеса и избледняла черно-бяла фотография на катедрала, която не успя да разпознае.
Оже свали прозореца, позволявайки на шумовете от гарата да нахлуят в купето. Сред тракането на затварящи се врати, заминаващи и пристигащи влакове и съобщенията по високоговорителите, й беше трудно да разбере, но като че ли сирените вече не се чуваха. Дали това не означаваше, че полицията е подминала гарата, тръгнала на път за някое съвсем друго място? Отново погледна часовника си и с всички сили си пожела стрелките му да се завъртят по-бързо до времето, определено за заминаване.
Някъде наблизо, извън влака, се водеше разгорещен спор. Тя съвсем бавно подаде глава и погледна надолу по протежението на вагона. Веднага забеляза мъжа, когото бе подкупила, жестикулиращ оживено пред двама униформени полицаи. След малко те го изблъскаха от пътя си ядосано и тръгнаха покрай влака. Крачеха бавно, спирайки пред прозореца на всяко купе. Единият държеше дълго метално фенерче, с което осветяваше вътрешността на купетата и едновременно с това почукваше с него по прозореца. Представителят на железниците тръгна след тях, като си мърмореше под нос.
Оже се насили да започне да диша отново. Още по-внимателно прибра глава и вдигна прозореца в първоначалното му положение. Все още разполагаше с време да напусне купето, но оставаше вероятността друг полицай да извършва проверка отвътре едновременно с първите двама.
Гласовете на двамата полицаи приближаваха. Чу как почукаха на стъклото на прозореца на две или три купета през нейното. Този път звукът се разнесе по-силно. Едва ли щеше да има време да изнесе вещите си, а за криене не можеше да става и дума. Оставаше й единствено да се стегне и да ги посрещне по възможно най-естествен начин. Оже спусна завесата наполовина и седна в очакване.
На вратата се почука. Тя затаи дъх и отправи мълчалива молитва който и да бе отвън да се махне и да я остави на мира.
Ново почукване и тих, настоятелен глас:
— Оже?
Беше Флойд. Беше Флойд и точно в този момент наистина не искаше да го вижда.
Тя притисна устни към вратата и произнесе също толкова тихо:
— Махай се. Казах ти, че не искам да те виждам повече.
— Аз пък мисля, че имаме недовършена работа.