Вековен дъжд [bg]

Оже наведе очи към остатъците от сандвича си и се престори, че отново чете менюто. Последното, което искаше в този момент, бе да забележат, че проявява интерес към района пред ресторанта. Все пак не беше задължително децата да знаят с абсолютна сигурност как изглежда тя.

Когато рискува още един поглед нататък, отпред стоеше само момиченцето. Момченцето беше влязло и чакаше до осветения стъклен бар и наредените във вътрешността му прясно изпечени тестени изделия. Около главата му кръжаха две мухи, очевидно заинтересувани далеч по-силно от него, отколкото от апетитните деликатеси.

Оже опита да се смали, без да помръдва от мястото си в сепарето. Виждаше момчето съвсем ясно, но очевидно то още не я бе забелязало. Вместо това стоеше неподвижно на едно място, а главата му се въртеше бавно като наблюдателна камера. Изкушаваше се да се премести зад паравана между нея и съседното сепаре, ала бе сигурна, че детето ще забележи раздвижването. Очите му премигваха рядко, сякаш всеки път му се налагаше да си напомня да го прави. След няколко секунди щеше да погледне право в нея, освен ако междувременно не измислеше нещо. Чак сега си спомни, че носеше две оръжия: автоматичният пистолет и лъскавото оръжие, което беше взела от военното бебе в тунела. Мисълта й вдъхна моментна увереност, ала скоро бе принудена да отхвърли идеята за стрелба. Децата вероятно също бяха въоръжени, а и сигурно наоколо се навъртаха още. А и дори да се справеше с тях, почти нямаше шанс да се измъкне незабелязано от претъпканата гара, без да я задържат и арестуват.

Погледът на момченцето бе на път да я прикове. Замръзнала на мястото си, Оже знаеше, че единственият й шанс е в това, да не я разпознаят. Може би нямаше, като се вземеше предвид външният й вид и фактът, че носеше чужди дрехи. Едва успяла да се улови за тази сламка, тя се принуди да отхвърли идеята, тъй като момчето търсеше именно нея и едва ли щеше да се остави да го заблудят няколко повърхностни промени.

Ръката на Оже се протегна под масата към пистолета. Може би в края на краищата щеше да й се наложи да го използва, без значение от последиците.

Момчето погледна към — или по-точно през нея. Почувства се така, сякаш я прониза прожектор. Бавното извъртане на главата му продължи, отмествайки вниманието му встрани. Вратът му вече се бе обърнал на повече от деветдесет градуса и не показваше никакви признаци за скорошно спиране, колкото и невероятно да бе това за анатомията на едно дете. Оже се зачуди колко ли време щеше да измине, преди още някой да обърне внимание на странното момченце, но поне доколкото виждаше, останалите клиенти на ресторанта все още не виждаха в него нищо необикновено.