Лицето [bg]

Фрик го изпрати с поглед, докато минаваше покрай бронзовите изпражнения и започна да се губи в бурята. Силуетът му намаляваше с отдалечаването му през огромната поляна, докато заприлича на градинско джудже, и после изчезна като призрак.

На Фрик му беше ясно точно какво си мисли господин Йорн: крушата не пада по-далеч от дървото.

Фрик стана от стола, протегна се и раздвижи изтръпналите си крака, при което, без да иска, ритна и събори кошницата за пикник.

Капакът се отвори и вътре момчето видя нещо да се белее.

В кошницата нямаше нищо — нито фенерчета за осветление при земетресение, нито сандвичи с шунка, нищичко.

Фрик огледа помещението. Не видя никъде място, където някой би могъл да се крие. Вратата към коридора си стоеше затворена, както я бе оставил.

Той се наведе колебливо към кошницата и внимателно бръкна вътре.

Извади един сгънат вестник и го отвори с треперещи ръце. Лос Анджелис Таймс.

Заглавието на първата страница беше с прекалено ярки черни букви и се набиваше на очи: ФБР СЕ ВКЛЮЧВА В РАЗСЛЕДВАНЕТО НА ОТВЛИЧАНЕТО ОТ ДОМА НА МАНХАЙМ.

Студена тръпка полази по гърба на Фрик.

Дланите му плувнаха в пот, сякаш бе потопил ръцете си в някакво свръхестествено море, и пръстите му залепнаха за вестника.

Той погледна датата на броя. 24 декември. Вдругиден.

Под страшното заглавие на първа страница имаше две снимки: рекламен портрет на Татко призрак и предната порта на имението.

Фрик не посмя да прочете репортажа от страх да не го накара да се сбъдне и премести погледа си към долния край на страницата. Там видя, че историята продължава на осма страница. Той отвори вестника на осма страница, търсейки най-важната за себе си снимка.

И ето че тя бе там.

Под неговия портрет пишеше: Елфрик Манхайм, десетгодишен, изчезнал от вторник вечерта.

Фрик се взираше шокиран в снимката и черно-белият образ взе, че се превърна в човека в огледалото, непознатия от телефона, ангела му хранител със студеното лице и бледосивите очи.

Фрик се опита да хвърли вестника, но се оказа невъзможно да го пусне не защото ръцете му бяха влажни от пот, а защото вестникът сякаш бе зареден със статично електричество, което го държеше като залепен.

Непознатият от телефона оживя, сякаш това не беше снимка във вестник, а миниатюрен телевизионен екран, и заговори предупредително:

— Молох иде.

Без да има спомен, че е направил дори една крачка, Фрик беше прекосил розовата стая и се беше оказал до вратата.

Дъхът му секна, но не поради пристъп на астма. Сърцето му блъскаше по-гръмогласно от гръмотевицата, която преди бе раздирала небето.

Вестникът лежеше на пода до съборената кошница.

Не след дълго той политна от персийския килим, сякаш понесен от бурен вятър, макар че в помещението нямаше и полъх. Страниците на Таймс се разлистиха, разцъфтяха и за броени секунди се намачкаха, развъртяха се и се струпаха шумно във висока човешка фигура, сякаш невидим човек бе стоял там през цялото време и вестникарската хартия бе полепнала по него.