Нощен ездач
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Николова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нощен ездач». Краткое содержание книги:
Щеше да мисли за негъра, у когото се оказа ножът на Тривелиън. Ножът, който негърът бе намерил под коритото, където го бе скрил Тривелиън, след като бе убил Дъфи. Където жабата го бе намерила — „гледам, отсам барата клечи една дърта крастава жаба“. За негъра, който стоеше в мъждивата светлина на лампата и нареждаше: „А тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих й шапка отгоре, та да я сгащя, ама оная скачаше като луда… Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…“ Той нареждаше ли, нареждаше, но когато го сложиха на коня зад помощник-шерифа, само промърмори нещо, а сетне притихна. Казаха, че и на процеса не говорил много, просто си седял и толкоз. Така било и в затвора, преди да го обесят. Мън се опита да си спомни името му. Лежеше загледан в замайващата дълбина на небето и се напрягаше да се сети как се казваше онзи. Мисълта не му излизаше от главата. Този човек бе роден в също такава колиба, в каквато го бяха намерили онази нощ, там е бил положен още почти бездиханен и мърляв върху сламеник на пода или в някой изтърбушен и скърцащ креват, а светлината е нахлула през счупеното стъкло на прозореца — било сивкава, било ослепителна или пък от също такава лампа, каквато мъждукаше през нощта, когато го прибраха. Бе сукал мляко от майчина гръд и бе пълзял в прахта пред колибата, заобиколен от огромните дървета и поля. Слагал бе в устата си храна, дъвкал я бе и ден след ден беше ставал все по-силен. Работил беше на полето, а вечер се бе смял и говорил. Беше лежал в леглото до жената, чиито очи досущ като на добиче го бяха сподиряли въпросително из колибата. Късно през нощта бяха похлопали на вратата му, бяха влезли, намерили ножа и го бяха отвели. Дни наред Мън се опитваше да си спомни как се казваше. Виждаше лицето му точно както изглеждаше на светлината на лампата, виждаше пепелявите му устни, които бяха отричали и мълвели: „Да съм знаел, че е твой, да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса…“ Но така и не можа да си спомни името му.
Дни наред прекарваше в безделие. Изтягаше се край потока и понякога дремеше с часове, защото нощем не можеше да спи. След като дълго лежеше в леглото, вперил очи в квадрата на прозореца в малката пристроена стаичка, се надигаше, сякаш се канеше за скок или за кой знае какъв величав подвиг. Веднъж дори стана, облече се, нахлузи си обущата и излезе навън. Луната бе ниско и светеше току над гористия западен склон на малката долчинка. Познатите силуети на нещата наоколо — дърветата, хамбара, оградите, склонът на хълма — постепенно загубиха очертанията си и започнаха да се сливат и преплитат в едно, стапяйки се в сенките и неясните пояси на мъглата и здрача. Вървя бързо, докато не стигна крайпътната ограда. Там спря. Сложи ръка на грапавите тараби и се загледа в пътя, който се белееше сред мрака на шубраците от двете му страни. Ушите му долавяха и най-незначителните нощни шумове — шуртене на вода, далечен вик на козодой, неспокойно пърхане на токачки в дърветата зад къщата — и всеки звук долиташе до него съвършен, независим, отекващ със слабия отклик в цялото му същество. Не знаеше колко време стоя там в напрегнато очакване, докато пръстите му се впиваха в дъските, а звуците — всеки неповторим посвоему в необятното безмълвие — цял го пронизваха.
По някое време бавно откопчи ръце от оградата и долитащите до него отделни и съвършени като екота на камбана гласове изведнъж станаха неясни и приглушени. Стовари пестник в дланта на лявата си ръка и високо изрече: „Дявол да го вземе! Трябва да направя нещо!“ И след малко натърти: „Трябва!“
После изведнъж се почувства някак омаломощен. Искаше му се само да си отиде в стаята, да легне на леглото и да затвори очи. Тръгна към къщата с потръпващи от нощния хлад голи плещи.
Имаше обаче нощи, когато заспеше ли, сънуваше все един и същи сън. За първи път той му се присъни веднага след като пристигна у Праудфитови. Беше се събудил обезсилен и плувнал в пот под бремето на неописуема мъка. Но откакто сънят бе започнал да го спохожда, мъката вече я нямаше. Дори и насън знаеше, че го е сънувал и преди.