Нощен ездач

В началото Мън почувства, че Праудфитови са обезпокоени от появата му, макар че когато го посрещна сутринта на верандата, Уили Праудфит му стисна ръката и каза: „Драго ми е, мистър Мън. Моят дом е и твой.“ Мън реши, че след няколко дни, когато си отпочине и се съвземе, ще продължи. Ала накъде още не знаеше. Бъдещето изобщо не го занимаваше. Казваше си: „Трябва да реша, не мога да остана повече тук“, но само толкова. За него думите не означаваха нищо. Вече нямаше и помен от омразата и отчаянието, които го изгаряха у Камбълови. Усещаше само скованост, някаква оцепенялост, която, макар и безболезнена, упорито се прокрадваше в него и го парализираше винаги, когато си кажеше, че е време да тръгва, да реши. За него думите бяха безсмислени, защото и самото му бъдеще беше без значение. Когато се насилваше да мисли за него, заприличваше на объркано насекомо, което се опитва за кой ли път да изкатери гладката стена на съдината, в която е паднало.

Но това усещане за Праудфитови скоро се изпари. Разбра, че Уили по природа е затворен. Отчасти се разсея и първоначалната свенливост на Адел Праудфит и той откри, че пристъпите на разсеяност и мълчание са част от самата нея. Дори племенницата й — едно крехко наглед, чернооко петнайсетгодишно момиче, което изглеждаше така, както някога бе изглеждала и самата Адел, престана да му хвърля потайни и, кажи-речи, подозрителни погледи, както първите дни след пристигането му. По-късно, когато се случеше да опекат нещо, Сиси му донасяше на хълма две кифлички, загънати в малка квадратна бяла кърпа.

Но това, което при нея беше срамежливост и свитост, при брат й се изразяваше в открита враждебност. И у двамата имаше нещо от лелята, но то бе само някой физически белег или черта, характерни за целия род, която на едни отиваше, а други загрозяваше. И той беше тъмен, слабоват, макар и добре сложен. Беше набожен и всяка вечер, преди да си легне, се отделяше от останалите, за да прочете някоя и друга глава от Библията. Набожността му обаче бе съпътствана от известна припряност, властност и отмъстителност, сякаш чрез тях искаше веднъж завинаги да се добере до някакъв окончателен смисъл и удовлетворение. Със същата тази припряност и отмъстителност работеше и с чичо си на полето, като че се занимаваше не с присъщи му неща, а се стараеше да препъне или удари противник. По пладне си идваше цял плувнал в пот и провесил език от умора. Ядеше мълчаливо, дъвчейки съсредоточено и без да вдига очи от чинията, а когато се нахранеше, се просваше на верандата, но не непринудено и с наслада, като Уили Праудфит, а напрегнат до пръсване, сякаш се канеше да отвоюва със сила тъй необходимата му почивка.

— Ще се пресилиш — казва му Уили Праудфит. — Виждал съм ги такива като тебе, Силвестъс. Карат така двайсетина години, виждат изведнъж, че нищо на тоя свят не се е променило и почват да проклинат и него, и себе си. Оттогаз насетне трудът не е радост за тях и хлябът също не им е сладък. Или пък просто лягат и умират.