Нощен ездач

Той се взираше в трите тъй далечни силуета в полето, застинали в щедрата, ослепителна и сякаш чуплива дневна светлина, и му се прищя да извика, да им махне с ръка като пътник, изгубен в пустиня, който вижда или по-скоро си мисли, че вижда как в далечината спътниците му се движат уверено, спокойно и без да бързат, за да изчезнат в падината зад някой хълм или в безкрая. Но не го направи. Легна на земята, обхванал главата си с ръце, внезапно потресен от тази най-обикновена сцена долу, в ниското, много повече отколкото от преживените трудности в бягството си, от спомена за отминалото щастие и тъга, дори от вестта за раждането на сина му.

— Оклахома — рече Уили Праудфит.

— Разправят, че там човек можел да почне от едното нищо — обади се Силвестъс.

— Сума време мина, откак бях в Оклахома — поклати глава Уили, размърда се и дъските на верандата изскърцаха в мрака. После продължи: — Тогава много народ бе тръгнал натам, та да започне отначало. По една или друга причина. А имаше и такива, дето просто не ги свърта на едно място и все скитосват. Като мене по онова време. Бизоните започнаха да изчезват и един ден гледам — няма ги, а дотогава накъдето и да се обърнеш — земята черна-почерняла от тях. Та и аз тръгнах на запад. Ама накрая пак тук се върнах. Мнозина обаче не се върнаха, просто нямаше къде — помълча известно време и продължи: — Дойдох тук и зарязах оня сушав край. Но знае ли човек, един ден може пак натам да се запилея. В Оклахома, ако е рекъл бог.

— Тук трудът ти отива на вятъра — рече племенникът.

— Може пак да тръгна, като му дойде времето — подхвана отново Уили Праудфит. — Ако още е останало местенце, където в днешно време човек може да се свре. Тъй рече и тате един ден и замина, макар и хич да не го беше мислил преди. През шейсе и първа беше, войната тъкмо бе започнала. Не му беше леко. Не че беше религиозен, ама стрелбата и убийствата мира не му даваха и все се молеше богу да му посочи чия страна да вземе. Ама то коя ли беше страната на бога? И една заран рече: „Не оставам повече тук, свило ми се е сърцето, като гледам какво е наоколо! Заминавам!“

Продаде всичко: земя и покъщнина, всичко, дето в каруца не можеш го натовари. Запретна два чифта волове и потеглихме за Северен Арканзас. Там тате имаше братовчед и оня му прати писмо, че Северен Арканзас бил райско място за човека, че свободно можеш да получиш земя, при това хубава. Минахме през Тенеси, а там навред, дордето ти стигне погледът, все памук растеше. Стигнахме и Мемфис. Качихме се на един параход и хайде надолу по Мисисипи, а подир това — по Арканзас. Но земята отдавна беше заета. Стигнахме и Литъл Рок. Стояхме там близо три седмици и чакахме братовчеда на тате. А пък аз в това време успях да разуча целия град, знаете какви са децата — навсякъде си врат носа и все щъкат нагоре-надолу. Бяхме се разположили край един поток, ама тате все даваше зор да тръгваме, че времето не чакало. Искаше му се да купи парче земя и да дигне къща, преди да е дошла зимата. Водата, дето я пиехме в Литъл Рок, не беше свят, а пък той си беше придирчив. Вярно, и там има вода, ама не е сладка като тукашната. Разправяха, че по онова време в Литъл Рок се натръшкали от дизентерия и причината била във водата, дето я пиели.