Наричайте ме Скарлет

Никога не го бе смятала за политик. Политиката я отегчаваше. Беше, като да си среден ученик в училище. Това не я интересуваше. Генералът искаше Франция да бъде сред отличниците. За целта полагаше усилия да й даде тласък, да я изведе на върха, внушавайки й собствените си мечти за величие. Романтичен магьосник, който мечтаеше неговата принцеса да е най-красивата, най-почитаната, най-ухажваната. Приказен принц, облечен в цветовете на Франция и препънал се в националния трикольор.

На Жюлиет й стана приятно при вида на струпалите се парижани, смирени и достойни. Дори се просълзи. Горда беше, че е французойка. За пръв път изпита усещането за принадлежност към една страна, към нейната култура и история. Именно за това щеше най-много да съжалява: Дьо Гол беше създал френската мечта, която като всички мечти е измислена, но ви окриля. След него вече никой нямаше да се осмели да го стори.

Франция щеше отново да се превърне в джудже. Историята на Дьо Гол беше историята на Франция; историята на Помпиду щеше да е историята на един човек, роден в Монбудиф, и нищо повече.

Тези мисли се нижеха в ума й, докато вървеше подир Бенедикт, която с молив и бележник в ръка интервюираше струпалите се хора. Блъскана, мокра — над Париж валеше дъжд — тя се стараеше да не губи от поглед приятелката си, която шареше насам-натам сред множеството.

— Ела, ще опитаме да се приближим до Триумфалната арка — каза Бенедикт.

Жюлиет се вкопчи в края на шлифера й и повече не се пусна. Бенедикт си проправяше път с лакти и след тях се чуваха негодуващи гласове. Жюлиет сведе поглед, смутена. Най-накрая успяха да се доберат до първия ред, точно зад полицейския кордон. Огромно синьо-бяло-червено знаме се вееше под Триумфалната арка, осветено от трицветен лъч. Беше настъпила нощта и черното парижко небе бе прорязано от светлини. Въпреки дъжда множеството напираше от всички страни на площада и от време на време се чуваха възгласи: „Да живее Дьо Гол, да живее генерал Дьо Гол“, които всички подемаха в хор. Жюлиет се въздържа да скандира от страх да не стане смешна. Да не се изложи пред Бенедикт, която си водеше бележки и мърмореше.

Под Триумфалната арка се бяха строили студенти от висшите училища, участници в Съпротивата и някакви господа, облечени в сиво от глава до пети. Гвардейският духов оркестър изсвири сигнала в почит на загиналите, последван от Марсилезата. Жюлиет не успя да сдържи сълзите си и подсмръкна. Тъкмо се бе поуспокоила, и Бенедикт я дръпна към себе си.

— Давай! Зърнах едни японци, смятам да си поговоря с тях, това си е истинска находка.

След японците се появи американец, после две млади англичанки, закачили на британското знаме черен креп.

— Екстра — ентусиазира се Бенедикт. — Събрах всичко каквото ми трябва. Да се връщаме във вестника.

Трябваше да напише статията си незабавно и двете се върнаха в редакцията на „Фигаро“. Докато приятелката й трескаво пишеше на ръба на масата, Жюлиет оглеждаше просторната стая, превърната в главна квартира, където се разпореждаше Емил. Едва разпозна в разсеяно поздравилия я мъж дребничкия младеж, който седеше в кухнята на улица „Плант“ по пижама и мажеше с масло препечените филийки.