Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
Погали я по главата за добър вечер.
— Приятно ми е да те видя.
Не обелиха дума за нощта, в която той си тръгна. Говориха за къщата, за Шарло, за ремонта, за Мартин, Бенедикт, Емил. В единайсет часа той погледна часовника си и стана.
— Имам запис в студиото в единайсет и половина.
— Цяла нощ?
— Цяла нощ.
— Може ли да дойда с теб?
— По-добре недей.
След като излязоха на улицата, той я целуна и попита:
— Кога ще се видим?
— Да оставим това на случайността — отговори Жюлиет.
Този път обаче няма да тръгна да я предизвиквам. Да върви по дяволите!
Отговорът й му хареса.
Много бяха нещата у нея, които му харесваха.
Докато вечеряха, отиде до тоалетната и връщайки се на масата, я видя отстрани — подпряла брадичка с ръка, косата — разрошена, миглите — дълги като рачешки щипки.
Потръпна — Жюлиет седеше, съсредоточена като хищник, дебнещ плячката. Малко оставаше да започне да се облизва. Не искам, каза си той, не искам. Затова измисли записа в студиото. Ще сваля някоя майка и ще я изчукам със затворени очи, съсредоточавайки се върху циците или задника й…
Откакто се върна в Париж, все си търсеше работа. Бертолучи снимаше филма, но не му дадоха роля в него. Времето си минаваше и му се струваше, че е почти стар — беше на двайсет и осем, а нямаше нищо зад гърба си.
Пак свиреше по баровете и записваше реклами. За млечните продукти на „Шамбурси“. Поне печелеше пари.
Искам да стана звезда. Да изписват на афишите името ми с главни букви и хората да се тълпят на опашки на касите на кината. Имам нужда от това. За да се чувствам добре. Майната им на онези, дето плюят на такива неща! А и на нея ако не й покажа, че съм по-силният, ще я изгубя. Няма да се оставя да ме изнудва. Искам аз да съм изнудвачът.
Беше го потърсила и се бе наконтила заради него. Беше я завел в онова ресторантче, което вонеше на бульон. Неонът светеше право във физиономията й. Лесно й е на нея — когато й докривее, трябва само да свирне и мъжете си чупят краката да търчат. Но не и аз. И не желая да ми обяснява защо постъпи така. Не искам да проявявам разбиране. Не искам да бъда обективен. Ако започна да проявявам разбиране, е мен е свършено. Ще се превърна във всеопрощаващо и разбиращо приятелче. Не съм приятелче. Не проявявам разбиране. Не търпя. Стоя изправен, достатъчно далече, за да я предизвиквам и да ме желае. Дори когато ми се ще да пъхна ръка под полата й, да я заведа в леглото си, нея, момичето с миглите, извити като рачешки щипки.
Глава 9
— Искам да го видя, искам да го видя — повтаряше Жюлиет, подритвайки камъчетата, — помогни ми, Шарло.
— Защо толкова искаш да го видиш? Не беше толкова настървена, преди да ти отреже квитанцията!
— Защо ли? Защото искам, затова! Нещо в мен го иска: тук, тук и тук! — И тя посочи главата, сърцето и корема си. — Това не са ли достатъчно основателни причини?
Шарло се сгуши в шала си. Беше началото на октомври и времето застудяваше. Ще трябва да се запаси с нафта за зимата.
Луи често му гостуваше. Никога не споменаваше Жюлиет. Двамата се разхождаха бавно в градината, която плавно се спускаше към Сена. Луи хвърляше пръчка на Шоколад, който, вместо да му я носи, подскачаше весело насам-натам, разнасяйки я в муцуната си.
— Какъв тъпак е този пес — заявяваше Луи и погваше Шоколад.
Хвърляше се с плонж на земята и кучето го заобикаляше. Шарло беше силно озадачен от яростта, с която младият мъж се нахвърляше върху кучето. Дори и четириногото, и то се дивеше и накрая пускаше пръчката.
Луи непрекъснато говореше за работата си. По-точно за това, че не може да си намери работа.
— Изчакай малко. Нещата ще потръгнат, след като пуснат във Франция филмите, в които си се снимал.
— Никога няма да ги пуснат.
След което се умърлушваше и крачеше безмълвно до края на разходката.
— За какво мислиш, Шарло? — попита Жюлиет.
— За Луи.
— Виждаш ли, и ти също. Скучно ми е с другите момчета. Започвам да се прозявам, само като ги слушам как четат и коментират листа с менюто в ресторанта. С изключение може би на Низо.
— Низо? Този пък кой е?
— Не знаеш ли, бившият колега на Бенедикт от „Фигаро“. Обажда ми се няколко пъти и най-накрая отидох на кино с него. Той е ужасно влюбен в мен и ме гледа, сякаш съм… всичко!