Моят замък

— Ще те освободим веднага щом напишеш нещо — около петдесетина страници, да речем.

— Та аз никога не съм изписвал петдесет страници за по-малко от три месеца, дори когато все още бях в състояние да пиша! — изкрещя баща ми и се тръшна в креслото, обвивайки лице в дланите си.

— Ще си вземеш ли вечерята, или не? — попита Томас. — Най-добре първо извади кафеничето.

Татко погледна нагоре. По лицето му плъзна гъста червенина. Той направи скок към кошницата и в следващия миг покрай главата ми прелетя чиния, а една вилица мина през вратата, докато я затваряхме.

Отпуснах се уморено на стълбите и заридах.

— Мили Боже! — извика отдолу баща ми. — Ударих ли те, Касандра?

— Не — извиках. — Добре съм. Но моля те, не изхвърляй чиниите си, преди да си ги опразнил! О, не можеш ли просто да се опиташ да напишеш нещо, татко? Каквото и да е! Дори онази детска залъгалка, нали се сещаш — „Котката седи на постелката пред вратата“, ако искаш! Каквото и да е, само започни да пишеш!

Плачът ми стана още по-силен и сърцераздирателен. Томас ме забута надолу по стълбите.

— Не трябваше да го правим — ридаех, докато се спускахме по могилата. — Ще го пусна още тази вечер, пък ако ще да ни убие.

— Не, няма! Спомни си нашата клетва. — Бяхме се зарекли, че ще го освободим само ако и двамата сме съгласни. — Аз още не съм готов да се предавам. Ще видим как ще се държи след вечерята.

Когато започна да се стъмва, взехме пижамата и халата на татко, както и една газена лампа и отново поехме към могилата. Този път откъм кулата не се чуваше нито звук.

— О, Томас, ами ако си е разбил главата в стената? — прошепнах. И точно в този момент до носа ми достигна ароматът на запалена пура.

Когато отворихме вратата, видяхме баща ни да седи до масата, с гръб към нас. Щом ни чу, бавно се извърна и застана така, че да го видим — в едната си ръка държеше пурата, а в другата — молив.

— Брилянтната ви идея направи истинско чудо! — извика той с дрезгав, но щастлив глас. — Чудото стана! Започнах!

— О, невероятно! — възкликнах.

— Прекрасно, татко. Може ли да видим какво точно си написал? — попита равно и овладяно брат ми.

— В никакъв случай — нищо няма да разберете! Но наистина съм започнал, кълна ви се! Хайде сега, пуснете ме.

— Това е уловка — прошепна в ухото ми Томас.

— Колко страници написа, татко? — попитах.

— Немного — през последния час тук стана доста тъмно…

— В такъв случай газената лампа ще ти дойде добре — рече Томас и започна да я спуска в подземието.

Татко я свали от въжето, после спокойно заговори:

— Томас, давам ти честната си дума, че започнах отново да пиша — ето, можеш и сам да видиш. — Приближи един лист до газената лампа, после го остави настрани. — Касандра, ти самата се занимаваш с писане, така че ще разбереш по-добре от брат си — когато човек е в началото, първите резултати може да не се окажат съвсем задоволителни. По дяволите, та аз започнах едва след вечеря! Отлична храна, между другото; много ви благодаря. А сега бързо ми донесете стълбата — искам да се кача в стаичката си — ще работя през цялата нощ.