Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
На 30 септември на първа страница на вестник „Известия“ блесна новината за завършването на каскадната стена на саркофага.47 По това време в зоната пристигна третата смяна на строително звено 605 на Средмаш – един отряд от 11 000 души, който беше получил заповед да продължи щурма напред и да довърши проекта. Главният инженер на смяната Лев Бочаров беше работил за Министерството на средното машиностроене почти 30 години.48 Жизнерадостен мъж на 51 години, сега той крачеше през Специалната зона с подплатено яке и черна барета. Бочаров беше получил три държавни награди и започна кариерата си с един от най-монументалните проекти в историята на Средмаш – построяването на 150-хилядния град Шевченко до една уранова мина на далечен и пуст полуостров в Казахстан. Той разполагаше с работна сила от 10 000 затворници от Гулаг, които живееха и работеха зад бодлива тел, и отговаряше за строителството на съоръжение за преработка на уран – първия в света реактор за търговски цели тип брийдър и най-големия завод за обезсоляване на планетата, който използваше атомна енергия; в задълженията му влизаше и грижата за живота на мъжете и жените, които ги обслужваха – от киносалони до фабрика за паста за зъби.
Задачата на Бочаров в Чернобил беше най-трудната в сравнение с работата на другите инженери на обекта. Той трябваше да осъществи затварянето на стоманения ковчег около Блок 4, като постави покрив над разрушената централна зала и изгради дебела бетонна стена между Блок 3 и Блок 4. Това щеше да изолира разрушената секция на сградата от останалата централа и да позволи на другите реактори отново да заработят нормално. Но проектът вече закъсняваше и новите срокове за завършване бяха още по-абсурдни.clxxx
В този момент Блок 4 беше престанал да изглежда като част от атомна централа; неговата разнебитена фасада беше опакована в стени от боядисана във виненочервено стомана, върху която бяха нанесени ивици хоросан; до блока се стигаше по кална рампа, където работеха бетон-помпи и кранове „Демаг“, които изглеждаха като насекоми на неговия фон. Над централната зала и отвореното ядро на реактора радиационните нива оставаха толкова високи, че беше невъзможно там да се изпратят заварчици и занитчици. Затова стоманените части на саркофага бяха предварително монтирани в най-тежките секции, каквито крановете можеха да вдигнат, и бяха изчислени така, че да стоят на местата си единствено по силата на гравитацията – нещо като една огромна стоманена къща от карти.49 Всяка отделна част на саркофага беше тромава и с колосални размери и инженерите я кръщаваха с прякор според големината или формата: „Каскета“, „Полата“, „Октопода“, „Кучешката колиба“, „Самолета“, „Стик за хокей“ и най-после „Мамута“ – една единична греда, дълга 70 м и с тегло почти 180 тона, – толкова голяма, че трябваше да се докара на място върху специално направени ремаркета, които се влачеха с четири километра в час.50
Бочаров и неговите инженери настаниха щаба си точно срещу Блок 4, в една сграда с дебели един метър бетонни стени, която преди аварията е била предназначена за хранилище на течни радиоактивни отпадъци.51 В обърнатия наопаки свят на зоната това беше едно от най-малко замърсените места в комплекса на централата и именно тук председателят на комисията Борис Шчербина идваше всеки ден на брифинг за проекта и на всеки 24 часа изпращаше последна информация на Горбачов. Осемдесетгодишният ръководител на Средмаш Ефим Славски също беше постоянен посетител.
От вътрешността на импровизирания бункер инженерите контролираха монтирането на саркофага с помощта на мрежа от видеокамери с дистанционно управление. Те гледаха една стена от екрани, които показваха положението в най-опасните места на строителния обект, и даваха инструкции на кранистите по радиотелефони с викове: „Горе!“, „Долу!“, „Наляво!“, „Надясно!“.
Шофьорите на крановете „Демаг“ караха слепешката, увити като пашкули в кабините си, облицовани с дебели 15 см оловни листове, и не виждаха нищо освен близки черно-бели изображения на куките на собствените си кранове, просветващи върху малък монитор.
Бочаров също работеше на тъмно. Когато окончателният монтаж започна, той нямаше чертежи на саркофага и не можеше да прави точни измервания в развалините. Работеше по снимки на Блок 4, направени от вертолет или от сателит, и гледаше с бинокъл от облицования с олово наблюдателен пост на кота +67 в Блок 3.