Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Стоманените конструкции на Каскадната стена се сглобяваха предварително в масивни секции, които крановете държаха на съответното положение, докато потънат в бетона.25 Работата продължаваше със седмици. Дупките и празните пространства в стените на Блок 4 изискваха хиляди кубически метри течен бетон, който напразно се изливаше в развалините, пълнеше подземието, коридорите и стълбищата, докато празнините се запушат. Когато хоросанът се втвърдеше, болтове, взривяеми чрез радиосигнал, освобождаваха кабелите на крановете и вдигането на следващата секция можеше да започне. Но когато ъгловата секция на Каскадната стена – една 16-етажна кула сред кипящо гама-поле – най-после беше монтирана, взривяемите болтове отказаха. Специалистите от Средмаш намериха доброволец сред „партизаните“, който се съгласи да го вдигнат на отделен кран, за да освободи ръчно кабелите. Преди да се качи, му сложиха три различни дозиметъра, за да измерят радиацията по време на мисията му. След един час той се върна на земята и беше възнаграден с 3000 рубли, каса водка и незабавна демобилизация. Работникът обаче хвърли дозиметрите, защото го беше страх какво ще му кажат.
Докато инженерите от Средмаш работеха върху саркофага, една изследователска група от института „Курчатов“ се опитваше да разгадае какво се бе случило със 180-те тона ядрено гориво, което вероятно още лежеше някъде във вътрешността между стените на реактора.26 Отначало учените смятаха, че от взрива по-голямата част от урана е излетяла от реакторния съд и се е разпиляла из машинната зала. Но радиационните детектори, които бяха спуснати с вертолет в развалините, не откриха никакви следи от него. Академик Легасов се тревожеше, че ако дори съвсем малки количества от урановото гориво и графитния забавител са се запазили в купола в правилна конфигурация, това може да доведе до нова критичност и до началото на нова верижна реакция, която никой нямаше да е в състояние да овладее, и това би отделило още радионуклиди в атмосферата около централата. Неговият съперник Велихов пък се страхуваше, че строителните бригади Средмаш, които помпеха слепешката бетон върху разпилените късове ядрено гориво, може, без да искат, да направят колосална атомна бомба със закъснител.27
Въпреки всичко първоначалните им усилия да открият ураново гориво в реакторната зала бяха неуспешни.28 Членовете на работната група от института „Курчатов“ измериха радиационна експозиция от хиляди рентгена на час по всички възможни пътища през отломките към реакторния съд – отдолу, отгоре и от двете страни; търсеха разтопеното олово и стопената утайка на пясъка, борния карбид или доломита, хвърлени от хеликоптерите. Но не намериха никакви следи от тях и определено никаква следа от горивото.