Махалото на Фуко

Отново се върнах при групата. Казах на Алие, че съм чул да се шепне за някаква сбирка.

— А! — възкликна Алие. — Любопитен сте, нали? Но ви разбирам. Ако човек се докосне до херметическите тайни, вече иска да узнае всичко. Добре, ще ви кажа: тази вечер, доколкото зная, трябва да стане посвещаването на един нов член на Древния и Всеприет Орден на Розенкройцерите.

— А ще можем ли да присъствуваме? — запита Гарамонд.

— Не. Не трябва. Не би трябвало. Не би могло. Но ние ще направим като онези герои от гръцката митология, които видели това, което не бивало да виждат, и ще посрещнем гнева на боговете. Разрешавам ви да хвърлите един поглед.

Поведе ни по малко стълбище нагоре към тъмен коридор, дръпна една завеса и през затворената стъклена врата успяхме да надникнем в залата, осветена от няколко запалени мангала. Стените бяха тапицирани с дамаска на лилиеви цветове, а в дъното се издигаше трон, покрит със златист балдахин. От двете страни на трона, изрязани от картон или от пластмаса и поставени на триножници, се виждаха слънце и луна, доста груби като изработка, но покрити със станиол или метално фолио, естествено, в златно и сребърно, но с определен ефект, защото всяко светило беше огряно от пламъците на поставен пред него мангал. Над балдахина от тавана висеше огромна звезда, осеяна със скъпоценни камъни, навярно изкуствени. Самият таван беше тапициран в светлосиня дамаска, по която проблясваха едри сребърни звезди.

Пред трона, на дълга маса, украсена с палми, беше поставен меч, а непосредствено пред масата лежеше препариран лъв със зинала паст. Явно в главата му беше монтирана червена лампичка, защото очите му блестяха, а от гърлото му сякаш излизаха пламъци. Помислих си, че тук е пипала ръката на господин Салон, и най-сетне разбрах за какви странни клиенти намекваше той онзи ден в Мюнхенската мина.

До масата беше седнал Браманти, облечен в яркочервена роба със зелени избродирани кантове и отгоре с мантия, обшита със злато, а на гърдите му блестеше кръст. Шапката му наподобяваше митра и беше увенчана с бели и червени пера. Пред него с тържествен вид седяха двадесетина души, облечени също в яркочервени роби, но без украса. Всички имаха на гърдите си нещо позлатено, което ми се стори познато. Спомних си за един ренесансов портрет, за един месест хабсбургски нос, за странния агнец с провиснали крака, завързан през корема. Значи присъствуващите се бяха украсили с ритуална имитация на Златното руно.

В момента Браманти говореше, вдигнал нагоре ръце, сякаш произнасяше молитва, и от време на време присъствуващите отговаряха хорово. После Браманти замахна с меча, всички извадиха изпод робите си кой малка кама, кой нож за хартия и ги вдигнаха нагоре. Точно тогава Алие спусна завесата. Твърде много бяхме видели.

Отдалечихме се (стъпвайки като Розовата пантера, както уточни Диоталеви, който беше прекалено сведущ по въпросите за извращенията на съвременния свят) и задъхани се озовахме в градината.