(Парацелз, „За Хомункулуса“, „Съчинения“, том II, Женева, „Де Турн“, 1658, с. 475)
Заведе ни вън, в градината, и изведнъж се почувствувах по-добре. Не се осмелявах да попитам другите дали Лоренца наистина е била там. Бях сънувал. Но след няколко крачки влязохме в един парник и отново задушливата топлина ме замая. Сред растенията, повечето тропически, се намираха стъклени колби във форма на круша (или на сълза), затворени херметически с печат и пълни с небесносиня течност. Във всеки съд плаваше същество, голямо около двадесет сантиметра: познахме белобрадия цар, царицата, мавъра, воина и двете деца с лаврови венци, синкавото и червеникавото… Извършваха плавни движения, сякаш бяха в естествената си среда.
Трудно беше да се установи дали ставаше дума за модели от пластмаса или восък, или пък бяха живи същества още и поради това, че леко замътената течност не позволяваше да се разбере дали движенията им, които ги правеха като живи, бяха оптически ефект или реалност.
— Изглежда, че растат с всеки ден — каза Алие.
— Всяка сутрин съдовете се заравят в купчина пресен, дори топъл конски тор, който има нужната за растежа им температура. По този повод Парацелз дава предписания, в които се казва, че хомункулусите трябва да бъдат отглеждани при температурата на конски търбух. Според нашия домакин тези същества му говорели, разкривали му тайни, изричали предсказания, веднъж му съобщили точните мерки на Соломоновия храм, друг път пък го научили как да прогонва демони… Честно казано, аз никога не съм ги чувал да говорят.
Лицата им бяха много изразителни. Царят гледаше нежно царицата.
— Нашият домакин ми каза, че една сутрин заварил синкавото момче, избягало кой знае как от своя затвор, да се опитва да отпуши съда на своята приятелка… Но понеже било извън естествената си среда, трудно дишало и едва успели да го спасят, като го върнали в течността.
— Ужасно! — обади се Диоталеви. — Не бих искал да съм на негово място. Където и да отидеш, трябва винаги да влачиш със себе си съда и да търсиш непрекъснато тор. А през лятото какво ги правят? На портиера ли ги оставят?
— А може би са само лудиони244, декартови дяволчета245 — заключи Алие.
— Или пък автомати.
— Дяволи, дяволи — повтаряше Гарамонд.
— Вие, доктор Алие, ми разкривате нова вселена. Би трябвало всички да станем по-смирени, драги мои приятели. Да, има на земята и небето неща… Но както и да е, на война като на война…
Гарамонд беше направо смаян. Лицето на Диоталеви изразяваше цинична заинтригуваност, а Белбо сякаш не изпитваше нищо.
Исках да разсея всяко съмнение и казах:
— Колко жалко, че Лоренца не дойде, щеше много да се забавлява.
— Да, жалко, отвърна Белбо безучастно.
Лоренца не беше дошла. А аз се чувствувах като Ампаро в Рио. Беше ми зле. Струваше ми се, че съм ограбен. Не ми бяха дали спасителния „агогон“.
Изоставих групата, върнах се към сградата, проправяйки си път през тълпата, отидох на бюфета и си налях някаква течност, въпреки че се страхувах да не съдържа нещо омайващо. Потърсих тоалетната, за да си наплискам лицето и врата. Намерих я и се освежих. Но когато излизах, вниманието ми бе привлечено от тясно спираловидно стълбище, не се сдържах и се впуснах в ново приключение. Може би, макар да смятах, че отново съм измамен, все още търсех Лоренца.
60
Нещастни глупако! Толкова ли си наивен да вярваш, че така спокойно ти разкриваме най-значителната, най-великата тайна? Уверявам те, че ако човек иска да обясни според обикновения и буквален смисъл на думите това, което са писали Философите-Херметици, ще се озове впримчен в меандрите на един лабиринт, от който няма да може да избяга и за който няма да има нишката на Ариадна, за да го извади оттам…
(Артефий)
Озовах се в една стая под равнището на земята, слабо осветена, със стени от същия камък като пещерите и фонтаните в парка. В единия ъгъл забелязах отвор, подобен на тромпет, зазидан в стената, и още преди да се приближа, чух шумове. Приближих се и шумовете станаха по-отчетливи, дори долових отделни фрази, ясни и звучни, сякаш бяха произнесени до мен. Дионисово ухо246!
вернуться
243
Mysterium Magnum (лат.) — Великото тайнство.
вернуться
244
Лудион — актьор, танцьор в пантомима.
вернуться
245
Декартови дяволчета — кухи стъклени фигурки с отвор в горната част, служещи за нагледно доказване на хидравличния принцип на Паскал.
вернуться
246
Дионисово ухо — съоръжение за комуникация, представляващо вградена в стената тръба, която завършва с разширение във форма на раковина; наречено е така по името на сиракузкия тиранин Дионис.
