Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Той се обърна към останалите.
— И никой от вас, никой от вас, да не напуска тази стая без позволението ми.
Два изтощителни и изпитателни часа по-късно Смитбак се озова на опашка от около хиляда служители на „Уърлд“. Опашката се виеше безкрайно през фоайето на сградата, в отсрещния край на което всички колички с писма и пратки преминаваха през рентгенови апарати, подобни на тези по летищата. „Каплан“ не бе открит — а лично Смитбак знаеше, че няма и да бъде.
Докато приближаваше началото на опашката той чу врява от гласове, които спореха; идваше от голяма група недоволни, които отказваха да минат през рентгена. Отвън чакаха пожарни камиони с включени светлини, полицейски коли и неизбежните представители на пресата. Един по един хората биваха внимателно претърсвани, минаваха през рентгена и когато излезеха навън в сивия януарски следобед, ги посрещаше серия от светкавици на фотоапарати.
Смитбак се опитваше да контролира потенето си. С течение на времето нервността му само се бе увеличавала. За хиляден път се прокле, че се е съгласил да участва в това. Претърсиха го два пъти, включително всичките му телесни кухини. Поне и останалите в заседателната зала, включително Колъпи, Бек и служителите на „Уърлд“, бяха преминали през същото по настояване на директора на музея. Междувременно Колъпи, който бе извън себе си от възбуда, правеше всичко по силите си да убеди Смитбак да не публикува нищо. Господи, само ако знаеха…
Защо, о, защо изобщо се бе съгласна на това!
На опашката пред него оставаха само десет души. Всеки преминаваше през нещо, което приличаше на тясна телефонна будка, свързана с монитори, в които се взираха поне по четирима техници. Някой отпред бе пуснал транзистор, около който се бе събрала малка тълпа. Удивително колко бързо се разпространяваха новините! Изглежда истинският Каплан е бил освободен без да пострада до къщата си преди около половин час и в момента полицията го разпитваше. Все още никой не знаеше кой е бил фалшивият Каплан.
Само още двама души. Смитбак се опита да преглътне, но установи, че не би могъл. Стомахът му се гърчеше от страх. Идваше най-лошата част. Най-лошата от всичко.
Ето че дойде и неговият ред. Двама техници го подканиха да стъпи на постелка с обичайните жълти отпечатъци от стъпки и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно, за да е спокоен. Прегледаха временния му пропуск за сградата, шофьорската му книжка и журналистическата му карта. Накараха го да отвори уста и натиснаха езика му с шпатулка. После отвориха вратата на будката и го натикаха вътре.
— Не мърдайте. Дръжте ръцете си плътно до тялото. Гледайте точката върху стената… — Указанията се сипеха бързо.
Последва кратко избръмчаване. През стъклото се виждаше как техниците проверяват резултатите. Най-сетне, след часове, както се стори на Смитбак, един от тях кимна.
Друг от екипа отвори вратата на будката, сложи тежката си ръка на рамото на Смитбак и го избута навън.
— Свободен сте да си вървите — рече мъжът и махна към изхода.
Докато правеше този жест, техникът леко се отърка в него.
Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата — бяха най-дългите десет метра в живота му.
Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.
Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.
64
Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.