Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Пристъпиха напред — въоръженият охранител бе последен — и преминаха през още две масивни врати, преди да се озоват в онова, което очевидно представляваше същинският трезор — широко помещение, облицовано в стомана, с метални касетки от пода до тавана.
Сега напред пристъпи изпълнителният директор, както изглежда, наслаждавайки се на ролята си.
— Вътрешният трезор, господа. Но дори тук не държим диаманта незащитен, където би могъл да изкуши някой от доверените ни служители. Той се съхранява в специален „трезор в трезора“ и за да бъде отворен са нужни най-малко четирима представители на „Уърлд“ — аз, Ранд Маркони, Скип Макгигън и Фостър Лорд.
Тримата мъже, облечени в еднакви сиви костюми, плешиви и достатъчно приличащи си, за да бъдат сбъркани с братя, се усмихнаха при тези думи. Бе очевидно, че не им се случва много често да се поперчат с работата си.
Вътрешният трезор се намираше в далечния край на помещението — поредна метална врата в стената с четири, строени в една линия, ключалки. Над тях светеше малка червена лампичка.
— А сега ще изчакаме външната врата да се затвори, преди да влезем във вътрешния трезор.
Смитбак се заслуша — прещракване, боботене, бръмчене и глух грохот.
— Сега вече сме заключени. И докато вътрешният трезор е отключен, вратата на външния ще остане заключена. Дори да искахме да откраднем диаманта, нямаше да можем да излезем с него! — закиска се Грейнджър. — Господа, извадете ключовете си.
Мъжете извадиха малки ключове от джобовете си.
— Осигурихме маса за господин Каплан — произнесе изпълнителният директор и посочи елегантна масичка наблизо.
Каплан я погледна критично и присви устни с неодобрение.
— Наред ли е всичко? — попита изпълнителният директор.
— Извадете диаманта — каза сухо Каплан. Грейнджър кимна.
— Господа?
Всеки от служителите пъхна ключа си в една от четирите ключалки. Размяна на погледи, след което ключовете се завъртяха едновременно. Малката червена лампичка светна в зелено и сейфът щракна и се отвори. Вътре имаше просто метално сандъче с осем чекмеджета. Върху всяко стоеше етикет с номер.
— Чекмедже номер две — каза изпълнителният директор.
Чекмеджето се отвори; Грейнджър протегна ръка и извади сива метална кутия, която положи почтително върху масичката пред Каплан. Гемологът седна и започна да вади със суетене малък набор от инструменти и лещи, като ги подреждаше прецизно отгоре. Извади навита на руло подложка от черно плюшенено кадифе и я разгъна, оформяйки спретнат квадрат в средата на масата. Всички бяха вперили очи в работата му, застанали в полукръг около него, с изключение на гарда, който стоеше малко по-назад със скръстени пред гърдите ръце.
Най-накрая Каплан надяна чифт хирургически ръкавици.
— Готов съм. Подайте ми ключа.
— Съжалявам, господин Каплан, но правилата изискват аз да отворя кутията — произнесе директорът на охраната. Каплан махна раздразнено с ръка.
— Така да бъде. Само да не го изпуснете, сър. Диамантите може и да са твърди, но се чупят лесно като стъкло.
Бек се наведе над кутията, пъхна ключа и вдигна капака. Всички очи бяха вперени в кутията.
Не го пипайте с голите си потни ръце! — произнесе Каплан остро.
Директорът на охраната се отдръпна. Каплан бръкна в кутията и извади оттам камъка така небрежно, сякаш беше топка за голф, след което го постави върху кадифето пред себе си. Отвори една лупа и се наведе над камъка.
Внезапно той се изправи рязко и заговори с остър, висок, недоволен глас.
— Моля да ме извините, но не мога да работя, заобиколен от цяла тълпа. Моля ви, ако обичате!
— Разбира се, разбира се — кимна Грейнджър. — Нека всички се отдръпнем назад и да оставим господин Каплан да работи на спокойствие.
Те отстъпиха и гемологът отново се наведе да изследва камъка. Вдигна го с тънка щипка с легло от четири зъбци и го огледа, после остави лупата.
— Подайте ми Челси-филтъра — произнесе той остро, без да се обръща към никого конкретно.
— Но какво е това? — попита Бек.
— Продълговатият бял предмет, ей там.
Директорът на охраната го взе и му го подаде. Каплан го пое, отвори го и разгледа камъка отново, като си мърмореше нещо неразбираемо.
— Всичко ли е по вкуса ви, господин Каплан — попита Грейнджър загрижено.
— Не — отвърна мъжът просто. Напрежението в трезора се увеличи.
— Светлината достатъчна ли ви е? — намеси се изпълнителният директор.
Смразяваща тишина.
— Подайте ми тестера. Не, не това. Това.