Парламентьорът
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Кенов
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Парламентьорът». Краткое содержание книги:
Гибелта на единствения му син, и то по такъв жесток и брутален начин, му подействала като смазващ удар. Твърде вглъбен, за да споделя с близките си и твърде сдържан, за да дава външен израз на чувствата си, той заключил мъката в себе си и се потопил в безкрайна меланхолия, която изсмуквала умствената и душевната му мощ, качествата, които хората наричат воля.
Комитетът слушаше мрачно. Те се надяваха психиатърът да им каже какви мисли витаят в главата на президента. При редките им срещи те и без лекар разбираха в какво състояние се намира той. Човек с потъмнял блуждаещ поглед, уморен до смърт и преждевременно остарял, загубил живец и интерес.
В миналото имаше случаи, когато президенти се бяха разболявали по време на мандата си. Отлично смазаната държавна машина се бе справяла добре. Но случай като сегашния досега не бяха имали. Дори и медиите, които слухтяха и настъпваха от всички страни, не поставяха открито въпроса, но той вече бе в главите на малцината присъстващи. Въпросът бе докога Джон Кормак ще може или трябва да бъде президент.
Бил Уолтърс изслуша безмълвно психиатъра. Четиридесет и четири годишен, той бе най-младият в Кабинета, опитен адвокат с блестяща кариера в една калифорнийска корпорация. Във Вашингтон Джон Кормак го бе назначил за министър на правосъдието, за да използва способностите му в борбата с организираната престъпност, голяма част от която се крие зад фасадата на различни корпорации. Тези, които му се възхищаваха, признаваха, че той може да бъде безмилостен, макар и под върховенството на закона, а враговете му — от които си бе спечелил мнозина — се страхуваха от неговата неумолимост.
Външността му бе приятна за окото, на моменти изглеждаше почти момче с младежките си дрехи и модерната, продухана със сешоар прическа. Зад този чар обаче се криеше студенина и безчувственост. Тези, които бяха водили полемики с него, бяха забелязали единствения признак на емоция, който той проявяваше, когато бе на път да постигне целта си — той преставаше да мига. Тогава втренченият му поглед можеше да докара човек до полуда. След като доктор Армитидж излезе, той наруши тягостното мълчание.
— Положението е такова, господа, че ще трябва сериозно да погледнем към двадесет и петата…
Всички те прекрасно я знаеха, но той бе първият, който напомни за нейното съществуване. Съгласно двадесет и петата поправка вицепрезидентът, съвместно с висшите служители на Кабинета, може в писмена форма да съобщи на председателя на Сената и на говорителя на Камарата на представителите становището си, че президентът не е повече в състояние да изпълнява задълженията и правомощията на своя мандат. Двадесет и пета поправка, параграф четвърти, за да бъдем по-точни.
— Без съмнение си я научил наизуст, Бил — сопна се Одел.
— Спокойно, Майкъл — намеси се Джим Доналдсън. — Бил само я спомена.
— Той сам ще си подаде оставката, преди да се стигне дотам — каза Одел.
— Да — отвърна Уолтърс примирено. — Той може да се откаже от поста си по здравословни причини и ще има пълно основание за това. Тогава ще бъде изпратен със съчувствието и благодарността на цялата нация. От нас ще се иска само да му подхвърлим идеята. Това е всичко.
— Не сега, разбира се — възрази Станърд.
— Правилно, правилно. Има време за това — каза Рийд. — Скръбта ще утихне и той ще се съвземе. Отново ще бъде добрият стар Джон.
— Ами ако не бъде? — попита Бил. Немигащият му поглед прониза лицата на всеки един от присъстващите в стаята. Майкъл Одел се изправи рязко. Зад гърба си той имаше не една битка с политически противници, но от Уолтърс лъхаше студенина, която винаги го бе отблъсквала. Човекът бе въздържател, а ако се съдеше по израза на жена му, той вероятно и любов правеше по учебник.
— Добре, ще го държим под око — каза той. — Засега отлагаме решението. Ясно?
Останалите кимнаха и станаха. Разглеждането на двадесет и петата поправка се отлагаше. Засега.
Славата си на град на бирата Дортмунд дължеше на съчетанието от нивята на Долна Саксония и Вестфалия, богати на пшеница и ечемик, и кристално чистите води, бликащи от близките възвишения. Всичко това води началото си от 1293 година, когато крал Адолф от Насау дал на гражданите от малкия градец в южна Вестфалия правото сами да варят пиво.
Много по-късно дошли стоманодобивът, банковото дело и търговията. В началото била само бирата и векове наред дортмундци изпивали по-голямата част от нея сами. Индустриалната революция от средата и втората половина на осемнадесети век осигурила и третата съставка, която се добавила към зърното и водата. Това била жаждата на работниците от фабриките, никнещи като гъби из долината на Рур. Завардил входа на долината, откъдето погледът стига чак до извисяващите се комини на Есен, Дюсбург и Дюселдорф на югозапад, Дортмунд служел като мост между житните поля и работниците, търсещи да утолят жаждата си. Основателите на градчето се възползвали от това и градът се превърнал в столица на пивото в Европа.