Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
— Не, не. Не ми трябва чай. Къде е Айла?
— Ето я там, току отвъд последното огнище търси сладки картофи. Защо ти е?
— Просто искам да знам — отвърна Креб, докато присядаше отново.
Малко по-късно Брун мина наблизо и направи знак на Мог-ър. Магът стана отново и двамата мъже се отправиха към дъното на пещерата. „Какво ли ги е прихванало двамата“, клатеше глава Иза в почуда.
— Не е ли вече време? — запита вождът, когато стигнаха до мястото, което бе разчистил. — Всичко готово ли е?
— Направени са всички приготовления, но май че слънцето трябва да е по-ниско.
— Май че! Не си ли сигурен? Нали каза, че знаеш какво да правиш? Нали каза, че си размишлявал и си открил церемонията? Всичко трябва да стане точно по правилата. Какво значи това „май че“? — сопна се Брун.
— Наистина размишлявах — бранеше се Мог-ър. — Но това е станало много отдавна, на съвсем друго място. Там изобщо не е имало сняг. Според мен дори и през зимата не е имало сняг. Не е толкова лесно да се определи точно времето. Само знам, че слънцето е било ниско.
— Защо не ми го каза! Откъде си толкова сигурен, че ще стане както трябва? Май ще е по-добре да забравим за всичко. И без това хрумването бе нелепо.
— Вече разговарях с духовете, камъните са на местата си. Те вече ни чакат.
— А и не ми харесва идеята да разместваме камъните. Май трябваше да я проведем в мястото на духовете. Сигурен ли си, че няма да се разгневят, задето сме ги преместили от малката пещера, Мог-ър?
— Това вече го обсъдихме, Брун. Решихме, че е по-добре да преместим камъните, отколкото да мъкнем Древните Камъни до мястото на духовете на Тотемите. Старите може да поискат отново да ни напуснат, като видят.
— Откъде знаеш, че ще се върнат, след като веднъж ги разбудим? Твърде опасно е, Мог-ър. А по-добре да го отложим.
— Може и да останат за известно време — съгласи се Мог-ър. — Но когато върнем всичко обратно на мястото му, ще видят, че това не им е домът и ще си тръгнат. Тотемите ще им кажат да си вървят. Но всичко е в твои ръце. Ако сега ти е дошло друго наум, ще се опитам да ги омиротворя. Само защото те очакват церемония не означава, че сме длъжни да я проведем.
— Не. Прав си. По-добре да не спираме дотук. Те вече очакват нещо. Само че мъжете може да не се зарадват много-много.
— Кой е вождът, Брун? Освен това ще привикнат, като разберат, че няма нищо лошо.
— Така ли е, Мог-ър? Наистина ли е така? Толкова дълго време е минало. В момента не говоря за мъжете. Ще го приемат ли тотемите ни? Имахме голям късмет, едва ли не прекалено голям късмет. Все си мисля, че ще се случи нещо ужасно. Не искам с нищо да ги дразня. Искам да правя това, което те искат. Искам все да са доволни.
— Нали точно това правим, Брун? — рече кротко Мог-ър. — Опитваме се да правим това, което искат. Това, което искат всички те.
— Но сигурен ли си, че останалите ще ни разберат? Ако уйдисаме на един, останалите няма ли да се обидят?
— Не, Брун, не мога да съм сигурен в това — Магьосникът усещаше тревогата и безпокойството на вожда. Разбираше колко му е трудно. — Никой не може да бъде абсолютно сигурен. Та нали сме само хора? Дори и Мог-ърът е човек. Можем само да опитаме. Но ти нали сам го каза, досега имахме късмет. Ако те се караха помежду си, мислиш ли, че щяхме да сме толкова късметлии? Да не би другите Кланове да убиват всеки ден мамут, без никой да пострада? Всичко можеше да се случи. Можеше да изминете целия този път, без да откриете стадото и част от най-подходящото време за лов щеше да отиде на вятъра. Вие поехте риска, но имахте успех. Дори Брак е жив и здрав, Брун.
Вождът се взря в сериозното лице на мага. После се поизпъчи и в очите му на мястото на нерешителността заблестя непоколебимото решение.
— Ще ида да събера мъжете — рече със знаци той.
На жените казаха да не припарват до дъното на пещерата, дори да не поглеждат в тази посока. Иза забеляза, че Брун събира мъжете, но не обърна внимание. Каквото и да вършеха си беше тяхна работа. Не бе сигурна какво я накара да вдигне поглед, точно когато двама мъже, с лица боядисани в червена охра, се втурнаха към Айла. Нещо в Иза трепна. За какво ли им бе притрябвала Айла?
Девойката дори не бе забелязала кога мъжете бяха тръгнали с Брун. Тършуваше сред кошници и съдове от твърда, необработена кожа, струпани в безпорядък отвъд най-отдалеченото огнище от входа на пещерата и търсеше сладките картофи. Когато зърна боядисаното в червено лице на вожда внезапно да изниква пред нея, тя ахна от изненада.
— Не се противи. Нито гък — нареди и със знаци Брун. Не се уплаши, докато не и завързаха очите, но направо се вкамени, когато едва ли не я вдигнаха от земята и я понесоха със себе си.