Кланът на пещерната мечка

Брун се изтегна назад и се вгледа в момичето — източено, с плоско лице и сини очи. Благодарността и бе последното нещо, което бе очаквал. „Но тя не каза, че ми благодари за смъртното проклятие, а че ми е признателна за живота си, мислеше си той. Дали е разбрала, че е нямал друг изход? Дали е разбрала, че и е дал единствения възможен шанс? Да не би тази пришълка да разбира това по-добре от ловците му, дори по-добре от Мог-ър? Да, тя наистина е разбрала“, реши той. За миг Брун изпита към Айла чувство, което никога досега не бе изпитвал към, жена. В този миг му се искаше тя да е мъж. Вече не му трябваше да премисля това, което искаше да попита Мог-ър. Той вече знаеше какво иска.

— Не знам какво е намислил, според мен, дори останалите ловци не знаят — тъкмо казваше Ебра. — Никога не съм виждала Брун раздразнителен, само това ми е ясно.

Жените бяха насядали заедно и приготвяха храната за пиршеството. Не знаеха повода за празненството — току-що Брун им нареди да се приготвят за празненството тази вечер — и те обсипваха Иза и Ебра с въпроси, като се опитваха да се досетят.

— Мог-ър по цял ден и по-голямата част от нощта прекарва в мястото на духовете. Сигурно е някаква церемония. Докато Айла я нямаше, кракът му не стъпваше там, а сега почти не излиза — обясняваше Иза. — Когато излиза, е толкова разсеян, че забравя да яде. Понякога забравя да яде по време на самото ядене.

— Но щом ще имат церемония, защо Брун се трепа половин ден да разчиства терена в дъното на пещерата? — запита, със знаци Ебра. — Когато му предложих аз да го сторя, ме прогони. Имат си място за церемонии, защо ще се трепе като жена да разчиства терена в дъното?

— Какво ли друго може да е? — попита Иза. — Май всеки път като надникна, Брун и Мог-ър нещо се съвещават. А ако ме забележат, спират да говорят и ме гледат гузно. Какво ли друго са намислили двамата? И защо ще правим празненство довечера? Мог-ър цял ден прекара на мястото в дъното, което Брун разчисти. От време на време влиза в мястото на духовете, но веднага се връща. Изглежда носи нещо, но там отзад е толкова тъмно, че не съм сигурна.

Айла просто се радваше на компанията. Бяха изминали пет дни, а на нея още не и се вярваше, че се е върнала в пещерата на Клана, седи с жените и приготвя храна, сякаш никога не ги е напускала. Но не беше съвсем като преди. Жените сядаха с известно неудобство край нея. Бяха я мислили за умряла, завръщането и към живот бе ни повече, ни по-малко едно чудо. Не знаеха какво да кажат на някого, който бе тръгнал за света на духовете и се бе върнал оттам. Това не смущаваше Айла, тя просто се радваше, че се е върнала. Гледаше как Брак щапурка към майка си да го кърми.

— Как е ръката на Брак, Ога? — запита тя младата майка, седнала до нея.

— Виж сама, Айла — Тя разтвори дрешката му и показа на Айла ръчичката и раменцето му. — Иза свали шината в деня преди да се върнеш. Ръчичката му е наистина добре, само дето е малко по-тънка от другата. Иза казва, че като започне пак да си служи с нея, ще позаякне.