Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
През спуснатото стъкло на преобърнатата кола се подава ръка. Дланта е изящна, ноктите са лакирани в яркочервено. Още двамина, които са пътували с колата, са изхвърлени наоколо три метра от горящите й останки. Единият лежи по корем, ала Хенри го разпознава по гъстата руса коса, която е сплъстена от кръв. Казва си: „Това е Дънкан, който заяви, че няма начин да се оплача на никого, защото ще бъда мъртъв“ Само че по ирония на съдбата именно той е мъртъв.
Усеща как нещо, донесено от мътната вода, докосва пищяла му.
— Не го пипай! — изкрещява Пит, но Хенри не се подчинява на предупреждението. Навежда се и вижда, че това е кафява велурена мокасина, ала с същия миг Бобъра и Джоунси едновременно закрещяват като изплашени деца. Застанали са един до друг в калта, която стига до глезените им, носят ловните си екипи — Джоунси е издокаран с новата си оранжева канадка, която е купил от „Сиърс“ специално за тазгодишния поход (въпреки това госпожа Джоунс със сълзи на очи твърди, че синът й ще загине сред горите млад-зелен, пронизан от куршума на някой ловец), Бобъра пък е с поизтърканото си кожено яке („Леле, колко много ципове!“ — с възхищение бе възкликнала майката на Дуди, заради което Бобъра завинаги щеше да я обича и да й бъде признателен), около ръкавите на което са привързани оранжеви шалчета. Не поглеждат третия труп, който лежи до сами предната лява врата на колата, но Хенри за миг извръща очи към него (без да изпуска кафявата мокасина, напомняща на миниатюрно кану), защото има нещо много особено в него… толкова особено, че в първия момент той не разбира какво е. След миг проумява, че няма нищо над яката на униформеното сако, с което е облечен мъртвецът. Бобъра и Джоунси пък крещят, защото са видели онова, което липсва над яката. Видели са главата на Ричи Гренадо и очите му, запълнени с кал, които се взират в небето. Хенри веднага се досеща, че главата е на Ричи, въпреки че на носа вече няма лепенка. Безсъмнено е на младежа, който през онзи далечен ден принуждаваше Дудитс да яде изпражнения.
Дудитс продължава да се залива в сълзи — пронизителният му плач те пронизва като нетърпимо главоболие, ако го послуша още малко, Хенри сто на сто ще откачи. Той захвърля мокасината, джапайки в блатото, заобикаля горящата кола и се приближава до приятелите си, които стоят прегърнати.
— Бобър! — изкрещява, но едва когато го разтърсва за раменете, онзи престава да се взира като хипнотизиран в отсечената глава. Поглежда го и като насън прошепва: „Главата му я няма, Хенри!“, сякаш това не е очевидно.
— Не се занимавай с това, ами гледай да успокоиш Дудитс. Накарай го да престане да вие!
— Да, накарай го — обажда се Пит. Още веднъж поглежда главата на мъртвеца, сетне извръща поглед, а устните му потрепват. — Ще ме побърка, ако кара все така.
— Все едно тебешир стърже по черната дъска — промърморва Джоунси. Пребледнял е като платно, лицето му контрастира с новата му оранжева канадка. — Накарай го да млъкне, Бобър!
— Аз…
— Не се прави на глупак, изпей му тъпата песен! — възкликва Хенри. Чувства как калната вода се процежда между пръстите на краката му. — Онази приспивната, нали се сещаш?
Бобъра недоумяващо се взира в него, след миг обаче погледът му се прояснява, той измърморва: „О, тази ли?“, шляпайки прекосява блатото и по стръмния бряг се заизкачва до Дудитс, който притиска към гърдите си жълтата кутия за сандвичи и реве, та се къса, също като в деня на първата им среща. Хенри мимоходом забелязва, че под ноздрите му е засъхнала кръв, а на лявото рамо има превръзка, от която стърчи нещо като бяла пластмаса.
— Дудитс — мълви Бобъра, докато се катери по възвишението. — Дуди, миличък, престани. Престани да плачеш, не гледай онова нещо, не бива, толкова е отвратително…
Отначало Дудитс не му обръща внимание и продължава сърцераздирателно да плаче. — „Толкова се е напъвал, че от носа му е потекла кръв — мисли си Хенри, — но какво стърчи от рамото му?“
Джоунси е запушил с длани ушите си. Пит притиска ръка към главата си, сякаш да я предпази от избухване. Бобъра прегръща Дудитс, както бе сторил преди няколко седмици, и запява с ясен и верен глас — чак не е за вярване, че запъртък като него притежава ангелски глас:
— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…