Капан за сънища

Макар Сивият да нямаше понятие какво означава „сън“, знаеше, че обвинението му отговаря на истината. Или по-точно — че Джоунси наистина се чувства виновен.

Отвъд вратата продължаваше да цари гробна тишина.

— Веднага излез! Излез и… — Набързо прерови картотеката със спомените на Джоунси, много от които се съхраняваха в кашони с надпис „ФИЛМИ“. Изглежда, от всичко на света той най-много обичаше филмите; ето защо господин Сив избра една реплика, която му се стори много подходяща: — Излез и се бий като истински мъж!

Онзи дори не гъкна.

Мръсник! — възкликна господин Див, отново загребвайки с пълни шепи от дълбокото езеро с чувства на своя домакин. — Гадно копеле! Инатлив тъпанар! Цуни ме по ауспуха, тъпако!

В миналото, когато Джоунси беше само Джоунси, често изкарваше яда си, като удряше с юмрук по масата. Господин Сив стори същото — стовари върху волана юмрука на Джоунси и клаксонът изсвири.

— Отговори на въпроса ми! Не се интересувам нито от Ричи, нито от Дудитс, а от теб! Нещо те отличава от другите. Искам да разбера какво е.

Все същото мълчание.

— Сред изчистените карти е, нали?

Джоунси отново не отговори, но Сивият чу тътренето на краката му… и как онзи сподавено възкликна. Доволно се усмихна, при което устните на Джоунси се разтеглиха.

— Да си поговорим, Джоунси. Да се позабавляваме с онази игра на карти, а? Кой е Ричи, освен че е бил номер 19 в баскетболния отбор? Защо му имаш зъб? Защото е бил… от Тигрите ли? Какви са тези Тигри? Кой е Дудитс?

Джоунки мълчеше.

Сега камионът почти пълзеше по шосето, светлините на фаровете не можеха да пробият платната снежна завеса. Господин Сив говореше тихо и убедително, сякаш се мъчеше да придума капризно дете.

— Пропуснал си да вземеш един от кашоните на Дудитс, приятелю. Един такъв малък и прашен. В него намерих жълта кутия, изрисувана с анимационни герои. Какво представляват те? Не са истински хора, нали?

По телевизията ли са ги давали? Интересува ли те кутията? Излез и веднага ще ти я дам.

Господин Сив отмести крака си от педала за газта и завъртя волана вляво — камионът попадна в дълбока преспа сняг. Сивият разбираше, че се е натъкнал на нещо много важно и възнамеряваше да му посвети цялото си внимание. Със сила не бе успял да измъкне Джоунси от убежището му… но битките и войните не се печелят само със сила.

Двигателят работеше на празни обороти, снежната буря бушуваше с пълна сила. Господин Сив затвори очи и на мига се озова в ярко осветения склад на спомените. Зад него се простираха километри от кашони, натрупани един върху друг почти до тавана с неоновите лампи. Пред него беше затворената врата — олющена, мръсна и поради някаква незнайна причина — неразбиваема. Той прилепи върху нея трипръстите си длани и зашепна едновременно настоятелно и дружелюбно:

— Кой е Дудитс? Защо сте го повикали, след като сте убили Ричи? Пусни ме, налага се да поговорим. Защо си взел кашоните с информацията за Дери? Какво е онова, което не искаш да видя? Всъщност няма значение, притежавам всичко необходимо. Пусни ме да вляза! Ако ли не, по-късно ще съжаляваш.

Този път номерът щеше да мине. Сякаш виждаше безизразния поглед на Джоунси и ръката му, която посягаше да превърти ключето.

— Винаги печелим — заяви господин Сив. Затворил очите на Джоунси, седеше зад волана, а в друга вселена вятърът виеше и камионът се поклащаше под напора му. — Отвори вратата, Джоаунси, отвори веднага!

Мълчание. Сетне на сантиметри от него прозвучаха думи, които имаха поразяващ ефект на студена вода, плисната върху затоплено тяло:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Той подскочи толкова рязко, че тилът на Джоунси се удари в задното стъкло на камиона. Болката беше неочаквана и потресаваща — поредна неприятна изненада.

Господин Сив отново стовари върху волана юмрука си, после заудря последователно и с двата, а клаксонът бибипкаше на Морзовата азбука на яростта. Той беше безчувствено същество, принадлежащо на биологичен вид, лишен от способността да изпитва чувства, ала сега беше похитен от емоциите на „домакина си“ и заплашваше да се удави в безметежния им океан. Отново усети, че това се случва само защото Джоунси още съществуваше — досущ мъчителен тумор в съзнание, което би трябвало да се съсредоточи върху разрешаването на много по-важни проблеми.

Господин Сив удряше с юмруци по волана, мразейки се заради емоционалния си изблик (който според Джоунси се обозначаваше с фразата „хванали са ме дяволите“), същевременно обаче усещането адски му харесваше. Харесваха му ревът на клаксона, когато го задействаше с юмруците на Джоунси, пулсирането на кръвта в слепоочията на Джоунси, лудото биене на сърцето му и прегракналия му глас, който крещеше непрекъснато: „Шибан тъпак! Шибан тъпак!“