Мисията на посланика

„Със сигурност не и тук“ — помисли си той, докато се изтягаше до Чари и Тивара. Целият район беше каменист, тук-там по някое криво дърво. Той чу стъпки, видя приближаващата се Савара и бързо се изправи.

— Обмислих предложението ти и се посъветвах с кралицата — каза му тя. „Несъмнено чрез кръвен камък“, помисли си той. — Ако все още искаш да ни придружиш до Убежището, тя ще ти позволи да влезеш. Но не тя решава дали ще ти бъде разрешено да си тръгнеш. Това се прави с гласуване, като най-вероятно ще бъдеш принуден да останеш. Много Изменници се страхуват, че ако те пуснем да си идеш, ти ще разкриеш местоположението на града.

Лоркин кимна.

— Разбирам.

— Помисли си добре — каза тя. — Но трябва да знам решението ти преди да тръгнем довечера.

Тя се отдалечи и седна в сянката на една голяма скала. „Стои на стража“ — реши Лоркин. Той отново легна, макар да знаеше, че няма да може да заспи, след като трябва да вземе толкова важно решение.

— Ако решиш да се прибереш, никой няма да те осъди за това — разнесе се глас наблизо.

Лоркин се обърна на другата страна и видя, че Чари го наблюдава, подложила под глава свитата си ръка като възглавница.

— Тази, другата фракция, която изпрати човек да ме убие — те ще опитат ли отново, ако дойда в Убежището? — попита той.

— Не — отвърна без колебание тя. — Преди много време едната от четирите ни кралици решила, че в Убежището няма да бъдат извършвани такива неща като убийствата. Подозирам, че някои от хората ни са решили, че щом извън града ни това може да е добър политически инструмент, той може да се използва и вътре в него. В Убежището убийството винаги е убийство, освен ако не е екзекуция, която е наказание за убийство.

Лоркин кимна. „И точно това очаква Тивара“.

— Има ли вероятност някой Изменник да поиска да разчете съзнанието ми?

— Всички ще поискат да надникнат в главата ти. Но няма да им бъде позволено, освен ако сам не го пожелаеш. Принудителното разчитане на мисли също е сериозно престъпление. То би ни доближило твърде много до ашаките.

— Значи ако откажа, сигурно ще искат да разберат дали имам добри намерения, преди да ме допуснат в града.

— Ще умират от желание да го направят. Но законите са си закони. Някои от тях са малко шантави. Например, че кралицата може да реши дали някой чужденец може да влезе в града, но не и дали може да си тръгне.

— Щом няма да мога да си тръгна, какво ще се очаква от мен?

— Да спазваш законите ни, разбира се. — Тя сви рамене. — Което включва работа. Не можеш да очакваш да те храним и да ти осигурим постеля, без да ни помагаш по някакъв начин.

— Така е справедливо.

Чари се усмихна.

— Други въпроси?

— Не — Лоркин се излегна по гръб. — Все още не.

Откакто се бе присъединил към Говорителката Савара и спътниците й и бе разбрал, че може би ще се наложи да остане завинаги в Убежището, той бе прекарал много време в размишления. Междувременно си беше направил списък на причините защо трябва и не трябва да отива там. Списъкът „не трябва“ бе доста къс: