Мисията на посланика

— Виж тук — каза мъжът. — На този камък е било стъпвано, после е бил заровен в пръстта. Посоката, в която върви човек, се определя по вдлъбнатината отпред и малката купчинка отзад.

Сега всичко изглеждаше по-ясно.

— А как разбираш, че е човек, а не животно?

Унх сви рамене.

— Никак. Но ще трябва да е доста голямо животно, а те отдавна са били изтребени.

Той се надигна и се огледа за други следи. Денил го последва, концентриран в поддържането на бариерата, насочването на светлинното кълбо и стъпването в следите на туземеца. Двамата спираха начесто, Унх му сочеше по някое парче плат, увиснало на стърчащите клони, кичури човешка коса и няколко отчетливи отпечатъци в пясъка. После прекара доста време във взиране в земята, а Денил се възползва от възможността да се огледа, опитвайки се да не си представя фигури, които ги дебнат в мрака. Той се огледа на всички страни и потръпна.

— Това пещера ли е? — попита, сочейки една пукнатина в стръмния склон.

Унх се изправи и бавно се доближи до тъмния отвор в скалата. Без да откъсва поглед от земята, той пъхна глава в отвора и отново я извади.

— Никой не е минавал оттук — каза той. После докосна едната стена на отвора. — Това се е получило не много отдавна.

Той му махна с ръка и Денил бързо се приближи. Двамата надникнаха в тъмното. Денил извлече малко магия и създаде още едно светлинно кълбо, което изпрати във вътрешността на пещерата. В началото й имаше струпани камъни, които се спускаха надолу и се изравняваха. Стените на входящия тунел продължаваха още малко навътре и изчезваха в мрака.

— Вътре е по-просторно. Искаш ли да погледнем? — попита Унх.

Денил се обърна към лагера, който се виждаше недалеч, после кимна. Унх се ухили, за разлика от обичайното си отчуждено изражение. Денил потрепери от нетърпение, което не се различаваше особено от тръпката, която бе изпитал преди години, докато проучваше Обединените земи заедно с Тайенд.

Унх махна с ръка към прохода.

— След теб!

Денил се засмя. Разбира се. Неговият шанс да оцелее при среща с някое диво животно или Изменници бе далеч по-голям.

Подът бе покрит с чакъл и той се спусна, плъзгайки се надолу. Огледа се, но видя само тъмнина и намеци за стени. Изчака Унх да се спусне при него, след което засили светлината на кълбото и рязко се наведе, когато над главата му блесна обсипан със скъпоценни камъни таван. В помещението отекна глас и той осъзна, че това е собственото му уплашено възклицание.

Не последва дъжд от безмилостни удари. Той дишаше тежко, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— И преди си виждал нещо такова — установи Унх. Той гледаше Денил с интерес.

Денил се о бърна към него.

— Да — нямаше смисъл да отрича. Реакцията му бе очевидна.