Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
Накрая тя спря за миг и го погледна в очите.
— Ти ме съсипа.
Той посегна, сякаш да я прегърне.
— Не мога да живея с твоята омраза. Трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин да останем приятели.
Един ден Делфин се поддаде на изкушението да купи комплект домакински ножове последен писък на модата от магазин в Гринич Вилидж. Тези ножове, бе обяснил продавачът, били само за истински отдадените на кулинарното съвършенство. Трудно се работело с тях. Трябвало да бъдат точени на всеки три месеца и да не се държат в прекалено топло помещение. „О, искате да кажете в нещо като кухня? — бе попитал Пи Джей. — Чудесно. Тъкмо имахме намерение да ги държим под леглото.“
Най-големият и най-остър нож в комплекта си остана неизползван. Сега го извади, отиде в хола и започна да мушка сивите плюшени възглавници на канапето, а с другата ръка вадеше белия памучен пълнеж. Представяше си, че изтръгва сърцето на Пи Джей и го хвърля на земята да се разложи. Разплака се.
Наближаваше обяд. Трябваше да си тръгва. Той скоро щеше да се прибере.
Трябваше да се погрижи за няколко дребни подробности, преди да напусне.
Запуши канала на мивката и ваната и отвори докрай кранчетата за водата. Ако имаше късмет, целият апартамент щеше да се наводни до завръщането му. Отиде в коридора и хвърли ключовете за колата му в шахтата за боклук. Лаптопът му стоеше отворен на малката масичка. Внимателно го затвори и го пусна във ваната.
В ъгъла на хола на стойката си седеше Страдивариусът, царствен, още по-съвършен на фона на бъркотията, която бе сътворила. Приличаше на малко телце с деликатен женски силует. Най-вероятно никога повече нямаше да чуе как Пи Джей свири на него.
Намери калъфа в хола и положи вътре цигулката. Остави вратата на апартамента широко отворена. С цигулката в едната си ръка и куфар в другата, тя слезе с асансьора, прекоси за последен път фоайето и се потопи във влажния следобеден въздух. Портиерът дори не вдигна поглед от вестника си.
Два дни преди това се беше обадила в офиса на Хелена Кауфман в Брюксел и се представи за неговия мениджър Марси. Каза, че има вълнуваща новина. Пи Джей решил да дари Страдивариуса „Солсбъри“ на Международния еврейски конгрес. Бяха се уговорили да занесе инструмента в нюйоркския офис на организацията в дванайсет и половина. Щяха да съобщят новината в четири часа, като публикуват изявление в медиите, придружено от снимки. Очакваха да предизвикат истинска сензация в поредния епизод на „60 минути“.
Комюникето цитираше изказването на Пи Джей, което бе прочувствено и заклеймяваше всеки, който дръзнеше да не се съгласи, че истинските собственици на такива инструменти са потомците на онези, които са ги притежавали.
Когато научеше какво се е случило, той нямаше да посмее да отрече, а тогава тя щеше да е високо в небето.
1987 г.
Морис взе чийзбургера си чак в един часа. Джеймс си поръча специалния ростбиф.
Едва бяха започнали да се хранят, когато ги повикаха отново, този път на Риндж Тауър 364.
В кулите винаги цареше някакъв хаос. В двете огромни, грозни сгради на Риндж Авеню живееха над две хиляди семейства, повечето имигранти. Според Джеймс бе глупава политика да се настаняват на едно място толкова много бедни хора.
Два пъти месечно, щом получеха продуктите от помощите — масло, брашно, мляко, — някой дръвник непременно хвърляше пакет брашно в шахтата за смет, с надеждата да предизвика експлозия, която ще избие някоя и друга врата.
Имаше дни, в които екипите от „Бърза помощ“ не можеха да влязат в сградата, ако не са придружени от въоръжена полиция.
В Риндж 364 имаше три асансьора. Днес, когато влизаха с носилката, видяха, че левият стои отворен. Морис вървеше напред и щом стигна там, бързо се отдръпна и извика:
— Мамка му!
Някой беше омазал с изпражнения целия скапан асансьор.
Джеймс поклати глава и натисна бутона за нагоре.
Ако се случеше да загине в тази проклета дупка, колко ли дълго щеше да скърби Шийла? Пет години? Десет? Представяше си как Деби се опитва да я уреди с разведени мъже от църквата. Трябва да започнеш отначало! Така или иначе Джими не беше много за теб, миличка. Приеми го като благословия. Отначало Паркър и Дани щяха да мразят новия, но след година-две щяха да разберат, че не е чак толкова зле и щяха да започнат да му викат „татко“.