Прагът на вечността [bg]

Вали и Каролин често бяха обсъждали този въпрос. Бегълците преплуваха канали, сдобиваха се с фалшиви документи, криеха се между товара на камиони или просто тичаха оттатък. Понякога историите им се разказваха по западногерманските радиостанции, а още по-често се носеха всякакви слухове.

— И умират през цялото време — отвърна Каролин.

Колкото и да копнееше да избяга, Вали се измъчваше от възможността Каролин да бъде ранена или по-лошо. Граничарите стреляха на месо. А Стената се менеше непрестанно и ставаше все по-яка. Първоначално беше просто ограда от бодлива тел. Сега на много места представляваше двойна преграда от бетонни плочи, а широкото пространство по средата се осветяваше от прожектори, пазеше се от кучета и се наблюдаваше от вишки. Имаше даже противотанкови прегради. Никой никога не беше опитвал да мине с танк, обаче граничарите често бягаха.

— Сестра ми избяга — каза Вали.

— Но съпругът й беше осакатен.

Ребека и Бернд сега бяха женени и живееха в Хамбург. И двамата бяха учители, макар Бернд да беше в инвалидна количка: още не се беше възстановил напълно от падането. Писмата им до Карла и Вернер винаги се задържаха от Цензорите, но в края на краищата идваха.

— Както и да е, не искам да живея тук — насмешливо каза Вали. — Ще прекарам живота си в пеене на песни, одобрени от Комунистическата партия, а ти ще бъдеш деловодителка, за да може баща ти да си запази работата в автогарата. По-добре да пукна.

— Комунизмът не може да трае вечно.

— Защо не? Трае от 1917 година. А ако имаме деца?

— Какво те кара да кажеш това? — попита остро Каролин.

— Останем ли тук, ние не само се осъждаме на доживотен затвор. Нашите деца също ще страдат.

— Искаш ли да имаш деца?

Вали нямаше намерение да повдига този въпрос. Не знаеше дали иска деца. Първо трябваше да спасява собствения си живот.

— Е, не искам да имам деца в Източна Германия — каза той. Не беше се замислял за това по-рано, но когато го изрече, беше сигурен, че е така.

Каролин изглеждаше сериозна.

— Тогава може би трябва да избягаме. Но как?

Вали се беше заигравал с много идеи, но една му беше любима.

— Виждала ли си контролния пункт до моето училище?

— Всъщност никога не съм се заглеждала.

— Използва се от превозни средства, които карат стоки в Западен Берлин — месо, зеленчуци, сирене и тем подобни — според бащата на Вали, на източногерманското правителство не му харесваше да храни Западен Берлин, но му трябваха парите.

— И…?

Във въображението си Вали беше премислил някои подробности.

— Бариерата е просто летва с дебелина около петнадесет сантиметра. Показваш си документите, после граничарят вдига бариерата, за да пусне камиона ти. В двора преглеждат товара, а на изхода има подобна бариера.

— Да, спомням си как е устроено.