Танц със сенки [bg]

— Аз ли не съм воин? — обзет от праведен гняв, възрази Кли-кли. — Та аз съм по-добър воин от всички вас, взети заедно! Дори бойна песен знам!

— Браво на теб, Кли-кли, само се успокой — помирително каза Медения.

— Ей, гоблин — извика воин с посивели мустаци, като чу воплите на шута. — Изпей песента си.

— Защо не? Веднага ще я изпея!

И запя. При това не спря поне десет минути.

— Хубава песен — доволно изсумтя воинът. — Задушевна.

— Е, как е? Сега вече воин ли съм?

— Абсолютно! — напълно сериозно каза воинът.

От редиците на ездачите се раздаде смях, само за ден шегите и песничките на Кли-кли бяха успели да размекнат суровите воини. Наивници! Те просто още не бяха изпитали очарованието от гвоздей в ботуша или чаша студена вода в постелята.

Шутът се обърна към нас и изплези език. Виждате ли, значи, какво казват умните хора за мен?

Не мина и час, и минахме покрай някакво селце — явно необитаемите земи бяха останали встрани. Но за разлика от нашите, валиостровските, тези селца бяха обградени с висока ограда, имаше и кули за наблюдение със стрелци. Всеки селянин на Пограничното кралство във всеки един момент можеше да замени плуга с бойната брадва и да отблъсне врага.

— Как е здравето, Гарет? — Бледния се изравни с мен.

— Благодаря, не се оплаквам, а как си ти, Ролио? Измъкнал си се от сблъсъка с демоните? — не му останах длъжен аз.

— Така значи… — проточи Бледния и се ухили. — Нещо не помня да съм ти казвал името си.

— Никога не си се отличавал с учтивост, Бледния. Трябваше сам да научавам всичко.

— Толкова повече причини имаш да се притесняваш за своето здраве, Гарет.

— О! Ще се погрижа много добре за себе си, Ролио! Наистина много. А теб какво те накара да тръгнеш на толкова дълъг път?

— Проблем на име Гарет. Много ловко открадна онзи ключ, повярвай ми, оценявам го.

— Поласкан съм, честна дума.

— Е, хайде, скоро пак ще се видим.

— Радвам се, че си поговорихме.

Зад този учтив, както би изглеждало за страничния наблюдател, разговор, се криеше много, наистина много. И все пак не мислех, че Бледния ще започне да действа точно сега. Наоколо имаше прекалено много хора, щеше доста сериозно да загази, ако се опита да ме прати в светлината. В мига, в който без причина падна от коня и започна да кървя, на Бледния ще му прережат гърлото. Така че от него ще очаквам някоя подлост чак когато остана сам.

Къртичи замък го видяхме отдалече — огромна сива грамада, чиито стени се извисяваха към небето на четиридесет ярда, а дванадесетте правоъгълни кули — на цели шестдесет. На стените се виждаха балисти и катапулти, предупреждаващи всеки, който реши да се опита да превзема замъка с щурм. Широкият ров беше пълен с течаща вода, идваща от близката река. Когато стъпихме на подвижния мост, стените заплашително надвиснаха над нас, сякаш проверяваха кой отива към сърцето на замъка. Вдигнах глава нагоре — оттук хората по стените изглеждаха като буболечки. Сега масивните дъбови врати, обковани със стоманени листове, бяха гостоприемно отворени, а решетките — вдигнати, но в случай на нападение не всеки таран щеше да се справи с такава преграда. От двете страни на портите стояха двадесетина воини. Началникът на караула отдаде чест на лейди Алиа и ние влязохме през портата на замъка. Озовах се в къс тунел, по стените на който се виждаха бойници. До стената хищно беше застинал таралеж34, а високо на тавана, на вериги, висяха големи съдове, с които защитниците да изливат смола и горещо масло. Да, домът на Алгерт Дали беше костелив орех, такъв не се превзема лесно.