Наследството на Карл Велики [bg]

Седнал на студената пейка, Малоун гледаше хората, които минаваха покрай него. Усмихнати, в празнично настроение. Какво ли го чакаше в Антарктида? Неизвестно защо изпитваше страх.

Почти не помнеше баща си, но от десетгодишна възраст до днес не минаваше ден, без да мисли за него. След постъпването си във флота се бе срещнал с много хора, които бяха служили с баща му. Всички без изключение заявяваха, че Форест Малоун е бил образцов офицер, уважаван от колеги и началници. Никога не усети тежестта на сравнението с него, но често му казваха, че много прилича на баща си. Прям, решителен, лоялен. Приемаше го като комплимент, но дяволски му се искаше да научи повече. За съжаление смъртта му беше попречила.

И все още беше ядосан, защото флотът го беше излъгал. Част от тези лъжи се съдържаха в доклада на разследващата комисия и в онова, което знаеше Стефани. Студената война, уникалната мисия на подводницата, съгласието на екипажа да не търси помощ… Не му звучеше достатъчно убедително. Баща му беше загинал по време на абсурдна мисия в търсене на някаква безсмислица. Въпреки това някой я беше организирал, а след това безцеремонно беше засекретил резултатите от нея. Защо?

Телефонът в ръката му започна да вибрира.

— Президентът се съгласи — информира го Стефани. — Такива мисии обикновено се предхождат от дълга подготовка: обучение, ваксиниране, медицински прегледи, но той е заповядал всичко да бъде прескочено. Към теб вече лети специален хеликоптер. Желае ти успех.

— Ще изпратя имейл с програмата за превод.

— Какво се надяваш да откриеш, Котън?

— Не съм сигурен — мрачно въздъхна той. — Но съм тук с няколко души, които имат огромно желание да предприемат това пътешествие.

— Понякога призраците трябва да бъдат оставени на мира.

— Не си спомням да си казвала тези думи преди две години, когато призраците бяха твои.

— Там, където отиваш, ще те чакат много опасности.

— Знам — отвърна той, навел глава към замръзналия сняг.