Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Да — каза Матахачи.
Отговорът му се изплъзна ненадейно и той побърза да се поправи:
— Исках да кажа, не, не заемам никакъв пост.
— Тогава откъде имаш пари?
— Сабята — давам уроци по сабя.
Както бяха произнесени, думите прозвучаха правдоподобно и оказаха желаното въздействие.
— Наистина ли? — учуди се Осуги, видимо заинтересувана. За първи път лицето й просветна. — Значи бой със сабя? Всъщност не ме изненадва, че даже при такъв начин на живот моят син е намерил време за усъвършенстване на бойното си умение. Разбра ли, чичо Гон? Той неслучайно е мое дете.
Чичо Гон кимна, във възторг, че вижда да се повдига духът на старицата.
— Трябваше да се сетим — каза той. — Това показва, че в жилите му наистина тече кръвта на неговите предци Хониден. Какво от това, че за малко се е отклонил от правия път? Ясно е, че има силен дух.
— Матахачи — обади се Осуги.
— Да, мамо.
— Тук при кого си изучавал боя със сабя?
— Канемаки Джисай.
— О, че той е прочут.
Лицето на Осуги доби щастливо изражение. Матахачи, нетърпелив да я зарадва още повече, извади грамотата и я разви, като закри с палец името на Сасаки.
— Прочети — каза.
— Дай да видя — възкликна Осуги.
Тя посегна към свитъка, но Матахачи го беше стиснал здраво.
— Ето, мамо, не трябва да се тревожиш за мен.
Тя кимна.
— Да, наистина, това не звучи лошо. Погледни, чичо Гон. Винаги, даже докато Матахачи беше бебе, съм си мислила, че е по-умен и по-способен от Такедзо и другите момчета.
Вън от себе си от радост, тя започна да пръска слюнка, като говореше. В този миг свитъкът се изплъзна от ръката на Матахачи и името се показа.
— Почакай — сепна се Осуги. — Защо тук пише „Сасаки Коджиро“?
— А, това ли? Ами, ъ-ъ, това е прозвището ми.
— Прозвище ли? За какво ти е? Нима Хониден Матахачи не е добро име за теб?
— Да, разбира се — отвърна Матахачи, докато напрягаше ума си. — Но когато премислих, реших да не използвам собственото си име. С моето тъмно минало се страхувах да не опетня паметта на дедите.
— Разбирам. Изглежда си разсъдил правилно. Предполагам, нямаш представа какво става в селото, затова ще ти кажа. Слушай сега внимателно — важно е.
Осуги се впусна оживено да описва събитията, станали в Миямото, подбирайки така думите си, че да подтикне Матахачи към действие. Обясни как беше засегната честта на семейство Хониден и как тя и чичо Гон години наред търсят Оцу и Такедзо. Въпреки че се стараеше да не се вълнува, тя се вживя в разказа; очите й се навлажниха и гласът прегракна.
Матахачи слушаше с наведена глава, развълнуван от нейната красноречива повест. В такива мигове нямаше нищо против да бъде добър и покорен син, но докато основната грижа на майка му беше семейната чест и самурайския дух, той остана потресен от нещо друго — ако думите й са истина, значи Оцу повече не го обича. За първи път чу това от устата на друг.
— Вярно ли е? — попита.
Като видя, че лицето му мени цвета си, Осуги направи грешния извод, че беседата й по въпроса за честта и духа е оказала търсеното въздействие.
— Ако мислиш, че лъжа — каза тя, — попитай чичо Гон. Онази уличница те изостави и избяга с Такедзо. Иначе казано, като знаеше, че няма да се върнеш известно време, Такедзо подмами Оцу да тръгне с него. Не е ли така, чичо Гон?
— Да. Когато Такедзо беше вързан на кедъра, не друг, а Оцу му помогна да се освободи и двамата избягаха заедно. Всички говореха, че трябва да е имало нещо между тях.
Това събуди най-лошото у Матахачи и разпали у него още по-голяма ненавист към приятеля му от детинство.
Усетила това, майка му раздуха искрата:
— Сега схвана ли, Матахачи! Разбра ли защо чичо Гон и аз напуснахме село? Ще си отмъстим на онези двамата. Ако не ги убия, не мога да се покажа у дома или да застана пред паметните плочи на нашите предци.
— Разбрах.
— Стана ли ти ясно, че ако не им го върнем тъпкано, и ти не можеш да се върнеш в Миямото?
— Не искам да се връщам. Никога няма да се върна там.
— Нямах предвид това. Ти трябва да убиеш онези двамата. Те са ни смъртни врагове.
— Да, сигурно си права.
— Не си много въодушевен. Какво ти става? Мислиш, че не си достатъчно силен да убиеш Такедзо ли?
— Не, разбира се — възрази той.
— Не се тревожи, Матахачи — заяви чичо Гон. — Аз съм с теб.
— Също и старата ти майка — добави Осуги. — Да занесем главите им за спомен на хората в селото. Добра идея, нали, сине? Ако я осъществиш, ще можеш да си намериш жена и да се задомиш. Ще защитиш самурайската си чест и ще се издигнеш в очите на другите. В цялата околност на Йошино няма по-добро име от Хониден и ти ще докажеш това пред всички. Можеш ли да направиш това, Матахачи? Ще го направиш ли?