Мусаши

— Как върви? Обзалагам се, че печелите големи пари.

— Нищо подобно! Всеки разправя, че в Сакай всичко цъфтяло, но ако се съди по мен, не бих го потвърдил.

— Чух, че там имало недостиг на работници. Търсели оръжейни майстори.

В друга група разговорът вървеше в същата посока.

— Аз самият правя военни снаряжения — ризници, прътове за знамена и други подобни. Естествено, въпреки всичко, не печеля колкото преди.

— Така ли?

— Да, изглежда самураите се учат да смятат.

— Ха-ха!

— Със същото се занимавах и по-рано, когато мародерите носеха плячката си. Човек можеше да пребоядиса нещата и пак да ги продава на войската. Като мине следващата битка, те идваха обратно — поправяш ги и отново ги продаваш.

Някакъв мъж се взираше към хоризонта и превъзнасяше богатствата на задморските страни.

— Вече не можеш да изкараш добри пари тук, у дома. Ако искаш истински печалби, трябва да направиш като Ная „Лудзон“ Сукедзаемон или Чая Сукеджиро. Рисковано е, но ако си късметлия, може да ти се изплати многократно.

— Всъщност — обади се друг, — макар че днес нещата не са така цветущи, от гледна точка на един самурай ние преуспяваме. Повечето от тях са забравили какъв е вкусът на добрата храна. Ние говорим за разкоша на даймио, но рано или късно те трябва да надянат доспехите и сабята и да тръгнат да умират. Жал ми е за тях — толкова са заети с мисли за своята чест и войнишки дълг, че не могат даже да се порадват спокойно на живота. Това е самата истина. Оплакваме се от времената и от всичко, но днес няма по-добро от това да си търговец.

— Така е. Поне можем да правим каквото поискаме.

— Трябва само да си даваме вид, че се кланяме на самураите, а с малко пари и това се оправя.

— Щом живееш на този свят, не е зле малко и да се позабавляваш.

— И аз съм на същото мнение. Понякога ми се ще да питам самураите какво получават от тоя живот.

Вълненият килим, който пътниците си бяха постлали да седнат, беше вносен — доказателство, че са по-заможни в сравнение с преобладаващата част от населението. След смъртта на Хидейоши, предметите на разкоша от периода Момояма преминаха главно в ръцете на търговците, а не на самураите. По онова време именно по-богатите граждани разполагаха с изящни сервизи за саке и хубави, скъпи пътни принадлежности. Дори един дребен посредник можеше да си позволи повече от самурай с доход от пет хиляди крини ориз на година, което се считаше за пребогато възнаграждение.

— Малко са скучни тия пътувания, нали?

— Да. Защо не изиграем една малка игра на карти, да убием времето?

— Защо не?

Беше опъната завеса, наложници и слуги донесоха саке и мъжете започнаха да играят умсумо, игра с фантастични залози, възприета наскоро от португалски търговци. Натрупаното злато можеше да спаси цели села от гладуване, но играчите го подхвърляха като камъчета.