Цивилна кампания
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #14
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цивилна кампания». Краткое содержание книги:
Лорд Майлс Воркосиган има проблем, който дори санът му на имперски ревизор не може да разреши — несподелената му любов към една красива вдовица…
— Да.
Прати Ники да си обуе обувките, остави бележка на вуйна си, заключи и последва Илян до колата му. Ники беше пребледнял и се умълчаваше все повече.
Пътуването беше кратко. Чак когато наближиха, Екатерин се сети, че дори не е проверила дали Майлс си е вкъщи. Трябваше да му се обади по комтаблото, но Илян й беше предложил да я закара и… Минаха покрай голата, спекла се под слънцето бараярска градина, хлътнала под нивото на тротоара. В другия край на пустинния терен една самотна дребна фигура седеше на закривения ръб на повдигната леха.
— Спрете!
Илян проследи погледа й и даде знак на шофьора. Екатерин вдигна купола и изскочи навън още преди колата да е спряла напълно.
— Мога ли да ви помогна с още нещо, мадам Ворсоасон? — извика след нея Илян, когато тя се отдръпна встрани, за да направи път на Ники.
Тя се наведе към него и прошепна отровно:
— Да. Вижте сметката на Вормонкриеф!
Той я поздрави зловещо с ръка до челото.
— Ще направя всичко според скромните си възможности, мадам.
Колата потегли и Екатерин и Ники прекрачиха ниската оградна верига и закрачиха към градината.
Почвата беше жива част от всяка градина, сложна екосистема от микроорганизми, но почвата тук щеше да загине под слънцето и да се отмие от дъждовете, ако някой не се погрижеше да я засади с растения… Майлс седеше до единственото растение в цялата тази безжизнена пустош — малкия скелит, който беше разсадила от своето дръвче. Трудно беше да се прецени кой от двамата изглежда по-отчаян и самотен. До Майлс имаше голяма празна чаша, а самият той се взираше загрижено в растението и в мокрото петно върху пръстта около него. При звука на наближаващите им стъпки вдигна поглед и устните му се разтвориха. Лицето му се изкриви в мимолетен израз на ужас и вълнение — чувства, които той потисна веднага и замени с изражение на предпазлива любезност.
— Мадам Ворсоасон — почна Майлс. — Какво… Добре дошли. Добре дошли. Здравей, Ники.
Тя не можа да се сдържи — първите думи, които излязоха от устата й, нямаха нищо общо с репетираните в наземната кола:
— Не сте поливали върху стеблото, нали?
Той погледна въпросното стебло, после отново погледна нея.
— А… не трябва ли?
— Само около корените. Не прочетохте ли инструкциите?
Той отново погледна виновно към растението, сякаш очакваше да намери етикетче, което е пропуснал.
— Какви инструкции?
— Онези, които ви изпратих — допълнението. О, няма значение! — Тя притисна с пръсти слепоочията си, търсейки някаква последователност в обърканите си мисли.
Ръкавите му бяха навити заради жегата. Грапавите червеникави белези около китките му се виждаха ясно на силната светлина, както и тънките бледи линии нагоре по ръцете, останали му от по-отдавнашна хирургическа намеса. Ники притеснено се втренчи в тях. Майлс най-после се съвзе от шока на самото й присъствие тук и забеляза тревожната й възбуда.
Гласът му загуби част от изразителността си:
— Предполагам, че не сте дошли заради градината.
— Да. — Нямаше да е лесно… а може би щеше. „Той знае. И не ми е казал.“ — Чухте ли вече за това… за това чудовищно обвинение, което е в устата на всички?
— Вчера — мрачно отговори той.
— Защо не ме предупредихте?
— Генерал Алегре ме помоли да изчакам, докато в ИмпСи направят оценка на ситуацията. Ако този… грозен слух има отражение върху сигурността, няма да съм в правото си да действам изцяло по свое усмотрение. Ако няма… пак си остава трудна работа. С обвинение бих могъл да се боря. Това е нещо по-неуловимо. — Хвърли поглед наоколо. — Както и да е, след като вече сте уведомена за това, молбата на генерала губи смисъл и се считам свободен от задължението, което поех. Мисля, че ще е по-добре да продължим разговора си вътре.
Екатерин огледа изоставената градина, открита към небето и града.
— Да.
— Ако обичате. — Той махна към сградата, но не й подаде ръка. Екатерин и Ники го последваха мълчаливо по пътечката до охраняваната порта на имението.
Заведе ги на „своя“ етаж, в онази весела слънчева стая, където двамата бяха обядвали преди няколко седмици. Когато влязоха в Жълтия салон, Майлс ги покани да седнат на изящното канапе с цвят на иглика, а самият той се настани на стол с права облегалка срещу тях. Около устата му се бяха врязали бръчки на напрежение, които Екатерин не беше виждала от онези кошмарни дни на Комар. Той се наведе напред с ръце, стиснати между коленете, и попита: