През пустинята

Планината все повече се приближаваше към мен или по-скоро аз към нея. Наистина почвата беше рохкава и влажна, но местата, където копитата на коня затъваха по-осезателно, бяха малко и накрая стигнах до сух терен. Мочурливата местност на Тигър остана зад мен. Вдясно от себе си видях един конник и скоро разпознах в него Халеф, с когото след малко се събрахме.

— Срещна ли някого? — попитах го аз.

— Не, сихди.

— Никой ли не те видя?

— Никой. Затова пък далеч на юг, по пътя, който изоставихме, видях един човек, водещ след себе си някакво животно. Не можах обаче да разбера кой е.

— А онзи там можеш ли да разпознаеш? — попитах аз, сочейки на север.

— О, сихди, това не е никой друг освен шейхът!

— Да, това е Мохамед Емин. След десет минути ще е при нас.

Така и стана. Хадедихнът пристигна в галоп.

— А сега, ефенди, какво ще правиш? — попита ме той.

— Всичко ще зависи от това, какво си узнал. Случайно да са те забелязали?

— Не. Само един овчар мина на голямо разстояние покрай мен със стадото си.

— А как всъщност те хванаха?

— Нали ти определи място на срещата при развалините на Корсабад. До тази сутрин се криех в южната им част, след това обаче се приближих към пътя, за да те видя, като идваш. Тогава войниците ме забелязаха и обградиха. Не можех да се съпротивлявам, понеже бяха твърде много. Защо ме плениха, не знам.

— Попитаха ли те от кое племе си и как се казваш?

— Да, но аз ги излъгах.

— Тези хора са невежи. Един арабин би те разпознал по татуировката. Задържали са те, защото в развалините на Куюнджик са разположени войсковите части на пашата, които са предназначени да потеглят срещу шаммарите.