Игра на часове
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Шон Кинг и Мишел Максуел #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на часове». Краткое содержание книги:
В жестоката ИГРА НА ЧАСОВЕ двамата детективи се надпреварват с времето, за да разплетат зловещите тайни на богатото южняшко семейство и да заловят безумния си противник, преди самите те да бъдат убити.
Зачака търпеливо. Ето — бурята връхлетя със страховит гръмотевичен тътен. Той включи едновременно двата двигателя и хилядата коня мигновено оживяха под него. Натисна превключвателя, който отпрати по-голямата част от шума на двигателите надолу под водата. Дръпна дросела назад и скутерът се отлепи от дока. Еди завъртя носа към заливчето, тласна дросела напред и с около петнайсет километра в час се отдалечи от къщата. Усети как корпусът леко трепери под краката му, сякаш двигателите се сърдеха, че не ги натоварва докрай. Той погали таблото. И това ще дойде, обещавам ви.
Щом навлезе в открития канал, той вдигна скоростта и скутерът се понесе с шейсет километра в час. Двигателите още не бяха съвсем доволни, но започваше да им харесва. Еди огледа цветния екран на Джи Пи Ес системата и пое курс 150 градуса на югоизток. Не се виждаха други лодки, а той познаваше езерото като петте си пръста. Каналите бяха безупречно маркирани със светещи шамандури — червени с четни номера нагоре по течението и зелени е нечетни номера надолу. Плитчините бяха обозначени с ослепителна бяла светлина. И без това знаеше къде са. Проблеми можеше да възникнат само в малките заливчета, където плитките места невинаги бяха маркирани, а от брега най-неочаквано се издаваха малки носове. Баща му обаче бе поръчал да монтират на скутера радар, тъй че нямаше опасност да заседне, дори и в заливчетата. Благодаря, тате, задължен съм ти, мръснико.
Без да включва светлините, той вдигна скоростта до осемдесет километра в час. Ту гледаше напред, ту свеждаше очи към цветния дисплей. Сега двигателите ръмжаха доволно, във всеки случай корпусът вече не се тресеше. Скутерът се носеше плавно напред, макар че бурята вече се развихряше с пълна сила. Еди включи радиото и изслуша съобщенията за времето. Препоръчваше се на всички по-малки лодки да напуснат езерото, останалите да залостят люковете. Страхотна буря се задаваше.
Благодаря ти, Господи. Никой нямаше да попречи на грандиозното представление. Когато навлезе в главния канал, той промени курса и насочи носа на югозапад — 220 градуса по компаса. По вода пътят не беше чак толкова дълъг. Много повече време щеше да загуби с кола, затова бе взел скутера. Полицаите дебнеха по всички пътища. На езерото обаче имаше само един полицейски катер, а и той не работеше в делнични дни. Тази нощ никой нямаше да му досажда.
Той застана на щурвала и остави вятъра да развее косата му. Вълнението се засилваше; бели пенести ръбове очертаваха върховете на черните вълни. Скутерът обаче ги прорязваше като нож. Еди погледна зловещото мрачно небе. Винаги бе обичал да е на открито. Да язди, да си играе на войник, да лагерува под необятното небе, да рисува потресаващи изгреви, да ходи на лов и риболов, да проучва как едно нещо води към друго, как се развиват връзките в природата.
Краят скоро щеше да настъпи. Той разбираше съвършено ясно, че това ще е последното му пътуване. Изненадващо колко бързо свърши всичко. Той беше силен и здрав, но си знаеше, че няма да надхвърли четирийсет години. И все пак щеше да е постигнал всичките си цели. Колко хора можеха да се похвалят с това? Беше живял единствено по своите правила — не по чужди, наложени от майка му, от баща му или от когото и да било. Само по своите правила.
Всеки ден си повтаряше тази лъжа.
Той отвори хладилника и извади кутията бира, която бе сложил там, преди да го арестуват. Тогава не знаеше, че скутерът ще му потрябва. Само предполагаше.
Разбира се, ледът отдавна се бе стопил и бирата беше топла. Но толкова вкусна. Той притисна металната кутийка към лицето си и натисна дросела до предел. Двигателите сякаш се събудиха от сън, скутерът изрева и се стрелна напред със сто и десет километра в час. Хълмовете около изкуственото езеро прелитаха покрай него; хилядите дървета по тях бяха невидими часови, наблюдаващи неговата последна дързост. Атаката на Еди Лий Батъл и вярната му лека кавалерия. Господи, чувстваше се в стихията си.
— Отново на седлото! — изкрещя Еди към мрачните, просветващи небеса, когато пороят се изля над него. Облиза капките по устните си. — Най-голямата мъжка доблест е да се изправиш сам срещу всички. Когато изглежда най-мрачно, ще има светлина, та макар и само от ударите на едно сърце — заяви той, цитирайки поетичните редове на някакъв отдавна забравен писател от времето на Гражданската война, който навярно не беше докосвал мускет през живота си. Сякаш за да подчертае тези думи, отекна гръм и ослепителна мълния озари небето, а бурята продължи да се развихря.