Знакът на Атина

Пърси се обърна и ги предупреди:

— Внимавайте за последното стъпало. — Той скочи на пода на цилиндричната стая, която бе с около метър по-ниска от стълбището. Защо някой би построил стълбището си така? Пайпър нямаше идея.

Може би стаята и стълбите бяха построени в различни периоди.

Искаше да се обърне и да избяга, но не можеше да го направи. Най-малкото защото Джейсън бе зад нея. А и нямаше как да остави Пърси тук долу. Тя внимателно слезе долу, а Джейсън я последва.

Стаята бе точно като онази, която бе видяла в острието на Каторпсис, само дето в нея нямаше вода. Върху стените бяха изобразени избледнели от времето фрески. Куполообразният таван бе на около петнайсет метра височина.

В задната част на стаята, срещу стълбището, имаше девет ниши, издълбани в стената. Всяка ниша бе с височина около метър и половина и достатъчно широка, за да поеме статуя с размера на жив човек. Всички ниши обаче бяха празни.

Въздухът бе студен и сух. Пърси бе прав — не се виждаше никакъв друг изход.

— Добре — повдигна вежди той, — ето я и странната част. Гледайте!

Пърси застана в центъра на стаята. Мигновено по стените преминаха зелени и сини светлини. Пайпър чу звук на фонтан, но не видя никаква вода. Не се виждаше друг източник на светлина освен мечовете на Пърси и Джейсън.

— Подушвате ли океана? — попита Пърси.

Пайпър не бе забелязала това от първия път. Тя бе свикнала с мириса на море, който Пърси винаги излъчваше. Той обаче бе прав. В стаята миришеше на солена вода… и на буря. На буря, която приближава като летен ураган.

— Илюзия? — попита тя. Внезапно изпита странна жажда.

— Не знам — отвърна Пърси. — Чувствам, че тук трябва да има вода, но няма. Никога не съм бил на такова място.

Джейсън приближи нишите. Той докосна долната част на най-близката, която бе на нивото на очите му.

— Камъкът е покрит с морски черупки. Това е нимфеум.

Устата на Пайпър определено бе пресъхнала.

— Какво?

— Имаме такъв в лагер „Юпитер“ — обясни Джейсън, — на Храмовия хълм. Това е свято място, посветено на нимфите.

Пайпър прокара ръката си по дъното на друга от нишите. Джейсън бе прав. Вътре бе пълно с раковини и миди. Черупките сякаш танцуваха на странната светлина. Бяха леденостудени на допир.

Пайпър винаги бе възприемала нимфите като дружелюбни същества — глуповати, лекомислени и, като цяло, безопасни. Те се разбираха добре с дъщерите на Афродита. Обичаха да си разменят клюки и съвети за красота. Това място обаче нямаше нищо общо с езерото в лагера на нечистокръвните или с горските потоци, където Пайпър обикновено намираше нимфите. Мястото бе неестествено, враждебно и много, много сухо.

Джейсън отстъпи назад и разгледа редицата ниши.

— В Древен Рим е имало много такива светилища. Богатите хора ги поставяли пред вилите си, за да почетат нимфите и да са сигурни, че водата в местността ще е винаги прясна. Някои от светилищата били построявани около естествени водни басейни като реки и потоци, но повечето били правени до изкуствени.