Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Елена вдигна глава и сълзите, които преди това капеха от бузите й направо на масата, потекоха по врата й, под черната тениска.
— Да — каза тя предизвикателно, — не искам да загубя съпруга си. Това лошо ли е? Осъдително ли е? Не ви разбирам, Евгения Фьодоровна.
— Сега ще ти обясня — меко изрече актрисата. — Да се страхуваш и да не искаш загубата е нормално. Но не е нужно да се опитваш да измамиш себе си и да замениш едната огромна болка с друга, още по-голяма. Много съм губила, дете, и ще ти кажа, че болката от загубата не минава никога. Илюзия, мит е, че тя минава с времето. Не минава. Да, притъпява се, отслабва, увяхва с течение на времето, но остава с човека чак до края му. Ала най-острият, най-болезненият момент, моментът, когато губиш и се прощаваш, е бързотечен. Струва ти се, че не можеш да дишаш, не можеш да живееш, не виждаш и не чуваш нищо наоколо — и ето, минава ден, втори, трети, седмица, месец — и ти с почуда откриваш, че си жива, дишаш, виждаш, чуваш. И дори ходиш на работа и решаваш някакви въпроси. И телевизия гледаш. Всичко може да се преживее, повярвай ми. Защото чуждата смърт и загубата не са нещо особено, те са присъщи на всеки човешки живот. Именно така трябва да гледаме на това. Болезнено, страшно, непоносимо — но с времето се съвземаш. Ако обаче смяташ трийсет години да се грижиш за съпруга си и да живееш от незнайно какви доходи — тогава картината е съвсем друга. В нея болката е постоянна, еднаква, неотслабваща, напротив, усилваща се с годините, защото ти наистина свикваш с нея, но и трудностите се трупат. Ти вероятно разчиташ, че ще ти помага майката на Лев Алексеевич, но нали и тя вече е доста възрастна. Година, две — може, ами после? Сигурно сте спестили някакви пари и ти ще можеш да живееш с тях, но те ще свършат — и после какво? Ти си още много млада и здравето ти е прекрасно, но ще минат десет, петнайсет години, ще се появят проблеми и ще ги става все по-трудно да се грижиш за съпруга си. И ти неволно ще започнеш да проклинаш и собствения си живот, и живота на твоя обожаван съпруг, който все не свършва и не те оставя най-сетне да задишаш с пълни гърди. Това ли искаш?
Елена упорито завъртя глава.
— И все пак никога няма да се съглася Лев да… да умре — тя изговори с усилие последната дума. — Не ме е страх от трудностите.
— Господи, каква си ми глупавичка. — Арбенина отиде при Елена и я прегърна през раменете. — Та нима става дума с какво ти ще се съгласиш и с какво — не? Става дума да бъдеш готова за всичко, и то не само морално, но и във всякакъв друг смисъл. Явно не си готова да губиш и сега си мислиш: нека настъпят каквито и да било последствия, каквито и да било трудности, само не и тази загуба. А аз се опитвам да ти обясня, че загубата е най-малката от злините, които може да се случат. Да, човек има право да живее толкова, колкото му е отредила съдбата, няма две мнения по този въпрос. Но не бива да се страхуваш да загубиш, защото всички други варианти може да се окажат още по-тежки, още по-непоносими, разбираш ли? Не бива да се самозалъгваш и да смяташ, че най-важното е да не загубиш мъжа си, а с всичко останало може да се свикне, да се преодолее и то определено ще бъде по-добро от загубата. Не с всичко може да се свикне. И няма да е по-добро. Всъщност исках да ти обясня само това.
В очите на Елена се четеше смут, тя се опитваше да осъзнае това, което й обясняваха.
— И… и какво да правя? — слисано попита тя.
— Това вече е добър въпрос — засмя се Арбенина. — Явно оздравяваш. Значи, така, скъпа моя: щом си готова на всичко, на първо място, вместо да седиш денонощно пред реанимацията, трябва да работиш, и то колкото повече, толкова по-добре, защото какъвто и да е изходът, ще са ти нужни много пари. Те трябва да се спечелят. Точно преди да се случи нещастието Лев Алексеевич каза, че скоро трябва да тръгнеш на гастроли, ето, времето за тях дойде, а ти си тук. Защо?
— Но как… нали Лев… и Ана Викторовна… — замънка Елена.
— Именно, Лев и Ана Викторовна — ядосано отвърна актрисата. — Ана Викторовна прекрасно може да остане тук да контролира ситуацията, ежедневно да разговаря с лекарите и да те информира. А ти трябва да работиш, да работиш и да работиш! Като товарен кон, така че да забравиш всичките си страхове и съмнения. Знам, че сега ще ми кажеш: невъзможно и неправилно е да мисля за работата си, когато съпругът ми е на смъртно легло. Нали така?
Елена мълчаливо кимна и ниско наведе глава.
— Аз пък ще ти кажа, че е и възможно, и правилно. Защото в твоята работа не си само ти, там са задействани огромен брой хора, чиято работа и съответно доходи пряко зависят от това, което вършиш ти, Елена Богомолова. Нещастие се е случило на теб, тревожиш се ти, на смъртно легло е твоят съпруг, ами те? Те нямат абсолютно нищо общо с това, техният живот е нещо съвсем отделно, а с твоето поведение си поставила целия колектив в зависимост от твоята ситуация. Трупата е заминала на гастроли без теб, така ли?