Приливът на тайните [bg]

Съмър спря и се ослуша, наострила сетивата си като сърна в гората.

„Чайка ли изкряска? Или беше човек?“

Замръзна в очакване, молеше се да го чуе отново. Но не последва нищо.

Беше идвала по тези места с майка си, но много отдавна. Лабиринтът от пътеки беше много по-оплетен, отколкото го помнеше, а и жегата, заедно с изтощението и паниката, не й позволяваха да се съсредоточи.

Опита се да не мисли за писмото на майка си. Нещо между прощално писмо и изповед, то издаваше един объркан, разстроен ум. Тонът постоянно се луташе от една крайност в друга — важните обяснения за Майкъл — „знам, че ще те нараня, скъпа, но това трябваше да бъде направено“, — зловещите библейски цитати, вплетени в текста, само доказваха колко тежко е психичното състояние на Луси. „Тя е болна — помисли Съмър. — Трябва й помощ“.

Ала нищо не можеше да извини, нито да омаловажи голите факти за извършеното от майка й и за онова, което възнамеряваше да направи.

„Трябва да я открия. Трябва.

Ако види полицията, ще изпадне в паника“.

Вече бе близо до океана, чуваше ритмичния прибой на вълните. Нещо изпука под краката й и тя спря. Наведе се и вдигна празната пластмасова бутилка от вода. Беше от „Нантъкет Спрингс“, марката, която купуваше майка й.

— Мамо! — изкрещя Съмър срещу вятъра.

Нищо.

— Мамо, аз съм, Съмър. Чуваш ли ме?

Но думите й бяха заглушени не само от вятъра и прибоя, но и от някакъв друг шум.

Шум, който идваше отгоре.