Приливът на тайните [bg]

— На какво си играе?

— Не знам.

— КАЗВАЙ!

— На гоненица, мисля. Не съм сигурна. Тича по плажа. Щастлив е.

— Добре! Много добре — насърчи я Луси. — Продължавай. Какво става после?

— Не знам — изхлипа Алексия. Водата се покачваше. Вече беше до кръста й, студена като гроб.

— Разбира се, че знаеш! Не ме лъжи. Ще прострелям проклетите ти пръсти един по един, точно като на Джени Хамлин. Какво става после?

Алексия затвори очи.

— Изгубих го от поглед. Били се прави на глупак, гмурка се за перли. Гмурка се и не изплува толкова дълго, че си помислих…

— Не ме интересува Били Хамлин! — изкрещя Луси. — Говори ми за Нико. Какво стана с брат ми?

— Не знам! — извика на свой ред Алексия. — Беше във водата, на плиткото, играеше си. Беше с другите деца. Когато го потърсих, беше изчезнал.

— Не! Не е така. Трябва да си видяла нещо.

— За бога, Луси, ако бях видяла, мислиш ли, че нямаше да реагирам? Не мислиш ли, че нямаше да се опитам да го спася?

Уплаши се от отчаянието в гласа си. Не се страхуваше от смъртта. Но удавянето бе най-страшният й кошмар. Да седи безпомощно, докато водата я залива и поглъща, да се бори за глътка въздух, докато дробовете й се пълнят, да се задушава, мозъкът й бавно да остава без кислород… Беше преживявала този ужас толкова много пъти в сънищата си, че си мислеше колко добре разбира страданията на Николас Хандемайър. Че донякъде е изкупила вината си. Но сега осъзна, че не знае нищо. Да е закотвена тук сред вълните, като животно в капан, бе много, много по-страшно от най-кошмарните й представи.

— Ти? Щяла си да го спасиш? — изсмя се Луси. — Ти си се интересувала само от себе си. Още тогава като Тони Джилети и сега като госпожа Всемогъща де Вер. Ти, ти и Хамлин сте оставили Нико да умре!

Водата вече бе до раменете на Алексия.

— Това не е вярно. Не си била там, Луси. Не знаеш какво стана. Аз обичах брат ти. Той беше чудесно момченце.

Луси зави като животно. Запуши ушите си с ръце.

— Не смей! Не смей да ми казваш, че си го обичала!

— Вярно е! — запелтечи Алексия. — Беше ми любимец. Рисуваше ми мили картички.

Преди да каже още нещо, Луси се втурна към нея с рев на дива ярост, натисна раменете й и потопи главата й под водата.

След миг безумен ужас Алексия спря да се бори.

Край. Това беше краят.

Под повърхността цареше тъмнина, тишина и спокойствие. Тук нямаше Луси, нито крясъци, нито лудост, нито болка. Завладя я спокойствие. Отпусна се, предаде всяка частица от тялото си в прегръдката на смъртта.

„Няма от какво да се страхувам“.

Всичко около нея се движеше все по-бавно. Вече не усещаше нищо, освен собствения си слаб пулс. В съзнанието й изникнаха един по един хората, които обичаше.

Майкъл, отново здрав, усмихнат, млад, кипящ от енергия и оптимизъм.